25 май 2009

Водни лилии

Водни лилии
постлах в дните си,
тишината ме опиваше
уханно,
сенките им -
нийде несънувани,
оставаха
в плен на самотата.
Водни лилии
са моите мечти...
от бели есени
и сълзи по стъклата,
попиват болки
и топят тъгата,
рисуват бели спомени
в косите...
от трепети, от тайни,
от искри в очите.
По водни лилии
пристъпвай
нежно, плахо
и бос
по капките роса.
При мен ще дойдеш,
следваш ли зората,
на бели лилии
съм аз душата.

video

Ела...

Ела на пръсти
в моя дом,
не защото
умира сама тишината,
и не защото
съм глуха
за твоя стон,
просто два океана
ми спят в душата
и всяко докосване
поражда тайфун,
всяка илюзия
сбъдва вълните,
а океаните
са в покой
само, когато
простим си вините.

24 май 2009

Самодива

Прошепвай ме
и после бавно ме издишвай,
когато сутрин паднала роса е.
И аз ще те шептя
и после ще издишвам,
когато се събудя
в пазвите на пролетта.
И ще те създам
на сън или наяве
в лилавото на
разцъфтяла теменуга,
и после ще поръся
с нежен плам
и с капки от ухание на диво.
По устните ще чакам
след това
да ме докоснеш
нежно, полуигриво,
и с таз целувка
може би една
ще ме превърнеш
в твоя самодива.

Само дивото ухае


Намислих си
да бъда друга,
да бъда нечия,
не дива,
нито луда
като онази червена роза
на съседния перваз.
Но тази роза
гледа към полята
с онези тъй обикновени макове
и иска й се
да бъде друга,
да бъде ничия,
да бъде луда,
защото само дивото
ухае на полуда.




Снимката е авторска

Мое мило море

Мое мило море,
никак,
никак не ми върви по вода.
Всички реки,
в които нагазих – пресъхнаха.
И само по камъни боса вървях.
И там отгоре по техните сънища
оставаха моите следи да светят
до кърваво.
Не ме викай море,
не ме искай.
По-добре край теб
по брега да вървя,
че аз съм болчица,
мое мило море,
от която и ти ще пресъхнеш.

След всички въпросителни ...

Примряла съм
от жажда за уиски...
Налей и прибави
2-3 кубчета лед
и после сядай и разпитвай,
а аз ще си мълча,
защото се намирам
в най-тихия,
но свой куплет.
И всички питанки
са ми ужасно чужди,
но в твоите очи
дори болят,
но от питане
какво ли губим?!
Когато думите се раждат,
следва смърт...
След всички въпросителни
предателства
най-лесно се възкръсва
щом отговорите
умрат...

Повикай ме

Когато изход не виждаш
и времето бавно те убива.
Когато в очите се давиш,
и нямаш веч никаква сила.

Когато усмивките чезнат
и лицето не иска да грее.
Когато усетиш умора,
че в жилите пак ще се влее.

Когато не търсиш опора,
а само очи да те скрият.
Когато не искаш сред хора,
а само ръце да те милват...

Повикай ме..
и аз ще дойда
със светъл дъх
от есенни листа.

Повикай ме...
и аз ще те потърся
в спомена
за утринта.

Повикай ме...
и аз ще нося
две очи,
в които да се скриеш.

Повикай ме...
и аз ще дам
две ръце, в
които да потънеш!

Повикай ме...
и аз ще знам,
че не искаш....
да си отново сам!

Най-хубаво е

/на Жижи/
Най-хубаво е да се вгледаш в две очи,
в които се разтапяш като спомен
и облякла най-слънчевите си лъчи
да носиш обич в своя свят огромен.

Най-хубаво е да те искат две ръце,
в които да потъваш без преструвки.
И там дълбоко в своето сърце
да чуваш ритъма на неговите първи стъпки.

Най-хубаво е да усещаш, че обичаш,
че те обичат истински и без измама.
А най-истинският мъж до тебе срича
и с най-хубавата си усмивка казва „мама”.

Надежди за отлитане

Ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?
Не ги познаваш?!
Те често, много често
приличат на безцелно лутане,
уж търсиш някого,
но всъщност викаш себе си.
И ти се иска да избягаш
от скованите простори
на делничния ритъм.
Да разчупиш песента на птиците
и в своя танц да я вградиш.
И вместо да вървиш намусен,
и в мислите да търсиш изходи,
намираш себе си и влизаш
в най-слънчевата си премяна,
усмихнато поглеждаш всички
и крачиш бодро с мисъл за промяна.
А ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?!

Изсъхнал кестен

Наряза тишината на вълни
и после се отказа от обичане.
Сложи сол в раните, за да кърви
и намери най-голямото отричане.
А вярваше, че любовта ще я спаси,
но как спасява нещо тъй съсечено
от фалшиви устни и угаснали очи,
щом всичко покрай нея е обречено...
Нима остава спомен от паднали лъчи,
нали земята ги погребва бездиханно.
Но своя път така ще извърви,
забравила, че всъщност е измислила
всички свои бъдещи акорди
на онази тривиално стара песен,
защото любовта ако може да гори,
то значи и душата е изсъхнал кестен.

Безименно... (или просто за мен)

Всички мъже,
които съм нямала,
разрошват косите ми
в сънища,
обладават мечтите ми
от бяло до черно
и отлитат на юг
по първи петли.
На есен ги стрелям
като прелетни птици.
На пролет долитат отново
да рошат с вятър косите ми.

Всички мъже,
които съм нямала,
носят от мене частица -
куршумена болка от ляво,
загнездена, пари, но скита.

Всички мъже,
които съм нямала,
ме погребват като сянка
в очите си.
Само един
в сърцето остави ме
и с него ще бъда аз
истинска.

(по стихове на Радостина Мирчева)

Пропукани стени

Изграждаме си тесни рамки,
във които се живее опростено,
че сложното отнема много време
и чувствата са някак в неведение.
Зазиждаме опасното във себе си
„Да търсим, щом може да намерим”.
По-лесно е да си откраднем и
подреждаме … като в ребуси
измислените спомени на някой,
преживял … безвремие.
А себе си заравяме дълбоко и далеч,
че живото у нас боли,
а от болките е толкоз лесно
да се срутят всичките … пропукани стени.

Изгубен миг

И взираме се някак листопадно,
от очите ни се ронят пак мечти
и устните мълвят тъй безпощадно,
родени от сърцата ни искри.

И иска ни не сякаш малко истина
да разсъблечем от плещите в нощта,
по своему на себе си обречени,
с луната да сме двама в една полумечта.

И люлякови мисли да разцъфват
там, гдето падат сенки от страстта,
и огнени надежди да разкъсват
невнните копнежи на плътта.

Избягали от своите окови,
се срещаме там някъде в съня.
Изгубен миг в намерена душа,
ти мен не ще, и тебe аз не ще виня.

Бягай от мене

Бягай от мене, спасявай се,
че в моите вени отрова тече,
прорязва, в душата утаява се
и мастилени мрежи тъче.

Към мен не поглеждай, върви си,
че в очите ми слънца затъмняват се,
пръскат мъгли и в сажди разпадат се,
синьо-зелените мечти поболяват се.

Не се влюбвай в мене, отивай си,
сърцето ми ураган е, руши,
след него пустиня ще станеш ти,
не вярваш ли, ела и реши.

Подари ми

Подари ми от очите искра
да ми свети, когато те няма.
Подари ми от сълзите дъжда
да ме скрие, когато съм тъжна.
Подари ми от устни дъга
да ме стопли, когато измръзна.
Подари ми от длани прегръдка
да се сгуша, когато заспя.
Подари ми от сърцето целувка
да изгарям, когато мълча.
Подари ми от себе си спомен
да мечтая, когато горя.

Дявол в очите

На разсъмване
и дяволът е влюбен.
И душа си има
за погубване.
И с ръце прегръща
до изпепеляване.
И целува страстно
на сбогуване.
И е толкоз истински
до втръсване,
че някой винаги посреща го
с отлъчване.
Но няма да сме истински,
ако отричаме,
че дявола в очите си
по залез пак събличаме.

Пепелянки са очите й...

Пепелянки са очите й
на зазоряване,
откак крилете й
са срязани.
И езикът й така
разполовен
просъсква думи
за отравяне.
Никак не е
за разправяне.
Но и змиите искат обич
до повтаряне.
И кожите си змийски
разсъбличат,
когато пеперудени душите им
се вричат.

Момичето, дето познаваше

Момичето, дето сплиташе
слънце в косите си,
порастна, но без
топлина от лъчите му.
Момичето, дето гонеше
вятър с хвърчило,
не търси любов,
а само продава ... до гнило.
Момичето, дето танцуваше
вечер край огъня,
угасна и с пепел поръси душата си.
Момичето, дето рисуваше
цветни градини,
погреба мечтите си
с двете отрязани плитки.
Момичето, дето познаваше
от детството минало,
вче не съм аз,
останах само сянка застинала.

Седем

Седем нощи те търсих
по безлунни пътеки
Седем чудни гори прекосих
Седем ранни зори ме посрещаха,
за да сбъднат седем думи за теб
Седем истини исках от себе си
да строша, да изтрия
и после пак да градя
Седем пъти без тебе заспивах
за седем мига преди пролетта
И се сбъдвах в сънища седем
като седем воала преплетени
и в твойта душа се разлиствах
като седем издъхващи истини
И пак наивно до седем броях
всеки път преди да заспя
И сутрин в седем все бях
седмата твоя постеля...

Ако някога...

Ако някога,
някъде,
в някоя
теб открия,
вещице моя,
ще отпия от
твойта отвара
и сърцето
на поднос
ще предложа.
И ще зная,
че никога,
никъде,
никоя
не желая
от този момент,
само теб ще сънува
душата ми,
само теб,
само в твоя фрагмент.
И ще галя
в сънища
дивото,
и коси
ще разплитам
в екстаз,
само нейде
да зърнат очите ми
твоята сянка,
твоят анфас.

Не като преди

Обичам те, но не като преди.
Тогава беше страст до болка.
Ръцете мои огън бяха,
а устните ти пък молитва.
И всеки допир бе отровен,
а всяка ласка – миг прокобен.
В ада бяхме, бе горещо.
и всяка дума беше среща,
и всеки поглед беше грях,
всяка мисъл – зов за нежност.
И сега в чаша болка пак наливам.
До дъно пия, и пак ... изпивам.
Налей ми още, нека пия...
Как искам пак с онази страст да се опиянявам,
и цяла аз да тръпна, да горя,
и сгушена до теб, да не заспивам,
а с устни аз по тебе да рисувам
и ти с устни да ме галиш.
И когато се наситя да те имам,
до мен легни – отново да ме пазиш.

Нарисувай ме...

Нарисувай ми устни, и очи, и лице.
Нарисувай коси, и ръце, и сърце.
Нарисувай усмивка и поглед очакван.
Нарисувай сълза и сън недоплакан.
Нарисувай въздишка, и стон, и дихание.
Нарисувай ми стая, в която се носи мълчание.
Нарисувай целувка, и допира страстен.
Нарисувай прозорец, без изглед, залостен.
Нарисувай щастие, блян, и дъга.
Нарисувай ми смут, и малко тъга.
Нарисувай врата, през която да вляза.
Нарисувай стрелата, с която ме сряза.
Спри... и тегли отдолу чертата.
Май остана сам в тишината.

(по стихове на Михаил Белчев)

Цяла огън

Пристъпва бавно
цяла в бяло.
Умът й нейде
пак се рее.
Очи затваря,
душа изтръпва.
Ръце развява,
нозете – боси.
Не милост иска,
а дъжд ще проси.

Огънят не я обича –
тя цяла огън е,
и дори да я отрича,
тя пак по него
волна тича.

Едва ли...

Изтръпнало мълчание в мен се дави
и мислите ми бягат в кръговрат.
Защо да чакам, толкоз се забави
онзи тегнещ над живота ми поврат.

Без душа ... във твоето огледало
за сетен път видях -
едно загнило и ненужно,
обречено и грозно тяло.
За сетен път видях аз …
себе си.

Какво пък - нека да изчезна
сега и точно в този ден.
Едва ли някой ще си спомни
за греховете мои
и за мен...
Едва ли облаците ще сълзят.
Едва ли бури ще трещят.
Едва ли огънят ще гасне.
Едва ли птиците ще спят.
Едва ли лятото
в есен ще прерастне
Едва ли ....
Щом не съм аз тук.

Ще бъде слънчево и даже
Глъсчета детски ще звънят
Ще пеят за дъгата и звездите
За светлините на града
и за мечтите ..
и може би ...
...за моята любов ...

Стига ми да знам обаче
Че гарвани за мен ще грачат
И лешояди жадно ще ме следят
Ще искат къс от мойта плът
Ще искат...и не за първи път
Ще тръпнат в очакване ...
Ще тръпнат ...
Но и аз ще тръпна
за срещата с тях
да споделя и последното,
което
остана ми на този свят.

Разкажи ми...

Разкажи ми
за бялата пролет,
за твоите зелени мечти,
за розови устни разказвай
и червени лалета,
за лилави надежди
и цветни искри.
А аз ще разкажа
как пеперудено мисля за тебе.

Разкажи ми
за нежното лято,
за уханните топли цветя,
за парещи длани разказвай
и за прегръдки,
негаснещи в здрача,
за огнени мисли
до жълто прозрачни.
А аз ще разкажа
как въглен влудява кръвта ми.

Разкажи ми
за златната есен,
за кестени,
паднали тихо в пръстта,
за дъждове от целувки
и облаци нежност разказвай.
А аз ще разкажа
как леко се ронят в сърцето ми
спомени от пролетта.

Разкажи ми
за снежната зима,
за дантелени пръсти
по вълшебни стъкла,
за нестихващи бури
и дим от комина,
за аромата на вино
и топла камина разказвай.
А аз ще разкажа
как в красива заблуда
от любов е огряна
душата пияна.

Разкажи ми...
И аз ще разкажа...

Знаеш ли...

Знаеш ли...
заваляха бели пеперуди,
невинни като самота.
По миглите ми
нежно утаяват се,
по устните целуват ме
сякаш вечността
за миг поспря
и вгледа се в очите ми...

Знаеш ли ...
в дланта си взех
една душа
от тези малки
зимни „същества”.
Стопи се...
Остана малка капчица...
сълза...

Знаеш ли...
не е студено,
щом приказно мечтаеш
сред студа
и всяка падаща снежинка,
щом носи
нова капчица ...
мечта...

Знаеш ли...
навярно
съм снежинка
бяла,
щом в сърцето
завали,
ще се стопя
в шепите ти
цяла...

Знаеш ли...
защото
аз не знам,
сняг
вали ли
или
просто
съм мечтала...

Не ме търси

Не ме търси, сега съм тъжна
Не говоря и не слушам
Не мога и да те прегърна
Сама в себе си се сгушвам

Не ме търси, сега съм чужда
Не искам и не моля
Не мога и да те целувам
Сама със себе си се боря

Не ме търси, сега съм лоша
Не горя, но и не страдам
Не мога и да те погледна
Сама аз себе си погубвам

Не ме търси, сега безпътна съм
И аз не търся, не намирам
Не мога и да те обичам
Сама в себе си умирам.

Вещица

Аз съм вещица от клас,
остава всеки във захлас
щом ме види на метлата
малко чорлава в косата.
Знам че хубава съм аз
със коси от черен мъх,
сресани със зъби от плъх.
Очите ми са малко злобни,
пращат всеки в дълбини прокобни.
Носът ми – кривичък е ясно,
но с пъпка гнойна е от дясно.
Усмихна ли се – всеки разтопявам,
с дъха си - всичко умъртвявам.
А зъбите – какъв разкош
по-остри даже и от нож.
За моите сбръчкани ръце
всеки може да ми завиде.
Краката ми дълги два метра
без кой знае каква симетрия,
намъкнати в обуща червени
с мухи по тях залепени.
Снагата ми е цяло чудо
смайва всичко младо, лудо.
Приличам на един герой -
красавец знам е и той -
Гърбушкото от Нотр Дам,
кумир за мен е голям.
С модата съм аз в крак
Имам змииска шапка с прахоляк
Зелени гущери в полата
и оси за подплата.
И такава спретната пред вас
явявам се в този час
Ха кажете ми сега,
ходят ли ми тез рога!

Безразлична

Подай ми маската, ако обичаш ...
Днес се чувствам странно безразлична.
Не се усмихвам, нито плача,
не страдам и не ме боли,
не съм надменна, нито алчна,
не ме интересуваш даже ти.
Какво като дошъл си зарад мен,
изминал бил си дълъг път,
не мога да ти дам ни нощ, ни ден,
но не искам да ти дам и смърт.
Всъщност дори не мe интересува,
ако сега решиш да ме забравиш.
Съдбата с мен не ще празнува,
ако, по дяволите, ти ме пратиш,
но и сълзи едва ли ще ми нарисува
под сенките на черните очи,
нали ти казвам нищо днес не ме вълнува,
остави ме... и не ме учи
Знам ... ти искаш да съм твоя,
Но мой да си, не искам ... ти
Ще си отида и нейде след завоя,
ще видя, че с маската съм пак, уви!

Щом думите ни нямат си причина

И блъскаха се в мене разни истини
Изгаряха ме твоите слова,
с които ме застреля на отиване
към новата си по-добра съдба.

Захвърлени от вятъра на времето
и непоискани от теб и младостта
останаха и двете ми души
в този кръговрат на лудостта.
***
Онази първата душа ... Дали я помниш?!
Дарих ти я по изгрев слънце,
когато устните ти бяха топли още,
когато нямаше изсъхнали цветя...
Сега я връщаш ...
За какво ми е? Строшена,
потънала в мъртвата мъгла.
Днес съм с другата..
Не я ли знаеш?
Онази, дето чувствата
обеси в тъмнина.
Онази, дето в черно
ще се смее
щом плаче първата,
изстрадала душа.
***
Замлъкна?! И аз ще замълча..
Щом думите ни нямат си причина,
да не стреляме по тях тъй без вина...

Черно-бели сънища

Следите му останаха в снега...
и дълго тя след него гледа.
Една ръка протегна
с умиление,
една сълза изплака
със закъснение.
След него...
сънува черно-бели сънища,
и мислите й в сиво само чезнеха.
Изгаряше за обич
закъсняла,
изгаряше ...душата
отмаляла.
И само в черно-бели сънища
жадувана,
остана нейната моминска нежност
непрокудена.
И после пак се случваше
да се събуди,
сред цветните мечти
на някой друг
да се изгуби.
На себе си обаче винаги
остана вярна,
с тази черно-бяла
усмивка на лицето
закърняла...

Есените нямат свое име

По ъглите на моето съзнание
пречупени надежди светят,
отраженията им - скрито порицание
изграждат ме, разкъсват и се смеят.

А аз стоя и нямо пак се взирам
в пресъхналите спомени на пролетта.
Дали ще дойде или пак ще ме подмине
и направо ще случи есента,
която няма свое име,
която само чуждите краде.
Но чужди пътища
не искам да пресичам,
макар да бъдат в тръни моите
и всяка крачка да разкъсва плът,
и всеки белег да е от погубване.
Моите рани носят моите рими,
да ги заменям за нечии слънца
е като да поискам гроб без име,
в който да положа пепелта,
по стъпките ми, дето е горяла
сянката на вчерашна съдба

...но есените нямат свое име,
когато им избяга пролетта...

Вихърна

Вихърна съм
и небесно синя,
обладала мрак
и светлина...
Огнена съм
и искряща,
и проливна,
грешница,
довяла самота,
заключила
във себе си
стихии,
прегазила
неопитни
сърца...
Връхлитам
като истинска
харпия,
обричаща
живота
на смъртта...

Ще бъда

Ще бъда слънчогледово момиче,
а ти ще бъдеш слънцето за мен,
защото слънчогледите обичат
да гледат слънцето с очите на дете.

Ще бъда сутрин капката роса,
която с длани нежно би покрил.
А вечер ще съм падаща звезда,
която ще се сбъдва в поглед мил.


И ако някога случайно се взривя,
ще видиш метеори сред звездите.
Това ще бъде моята душа,
дошла при теб отново да се скита.

Разминаване

Цигарите горяха неуместно,
в тъмното едва ли ме позна...
А аз подминах някак неусетно,
и само вятър леко покрай теб повя.

И после пак отнесе спомен
от моята до твоята врата
за миговете истински несподелени,
за онзи сладък тътен в нощта.

В дните някак си се разминаваме,
може би поглеждам те, а може би и ти.
Но после бързо продължаваме,
да търсим страстно онези две очи,

които поглеждайки, ме галят,
дори и да не виждаш ти,
които чувства ще разпалят,
щом мислено съм в тях, нали?!

Не зная има ли те, няма ли те...

Не зная има ли те, няма ли те,
но сърцето ми за теб гори.
И всяка нишка в мен се пали
от думи неизказани. Боли.

Надникнах тайно, а всичко се пропука,
останаха начупени мечти....
Отказах се от думите си есенни,
в мене лято исках да се роди.

И стъклени парченца се отронват
от слънчевите някога очи
за блянове, които изнемогват
в преследване на грешните души.

В сънища преследвам те и чакам...
Събудя ли се, няма те до мен.
Отровно с тебе ще заспивам
за мигове неистински дори.

И все така...
не зная има ли те, няма ли те,
а слънцето не спира да боли.
но ще те измисля,
ако трябва аз, по дяволите,
дори в сърцето пак да завали!

Молитвите ще заменя с проклятие

И спирам вече - няма да обичам,
и цяла се продавам за безличие,
от своята душа аз се отричам,
заменям я за чувство – безразличие.

Косите, разпилявани от страст,
с гореща ножица ще срежа,
устните, пламтели в екстаз,
нецелувани ще ги зарежа.

И пепелно ще замразя очите,
огънят отдавна е угаснал,
ръцете ще положа до мечтите,
на дъното в куфара мухлясъл.

Името си ще изтрия от небето,
с кръв ще го изтръгна от сърцето,
облаци ще го свалят в морето,
ще го вдълбая на дъното, да е проклето.

И всичките звезди що подари ми,
ще захвърля в тъмнина да гаснат,
блясъкът им лъжовно посветил ми
ще ги побърка, ще страдат, ще ръждясат...

Да те изплача искам, в сълзи да те излея,
със себе си не искам да живея,
ако притихнало във мене ти стоиш
и с небрежност ме докосваш и твориш.

И спирам вече - няма да те изричам,
молитвите ще заменя с проклятие,
вещица ще бъда и ще сричам
свойта роля, своето разпятие.

(вдъхновено от http://www.vbox7.com/play:254b40b6)

Уморих се...

Уморих се
от случайни раздели
Уморих се
от ежедневни съдби
Уморих се
от сивите стъпки
Уморих се
от фалшиви следи
Уморих се
от неслучени истини
Уморих се
от невъзможни мечти
Уморих се
от прозаични тъги
Уморих се
от безцветни дъги
Уморих се
от намерени звукове
Уморих се
от неизказани стихове
Уморих се
от непотърсени думи
Уморих се
да се изтривам с гуми
Уморих се
от тебе, от себе си
Уморих се
да решавам и ребуси
Уморих се
от тези наши ъгли
Уморих се
да ме срещат бодли
Уморих се
от твоята сянка
Уморих се
да бъда и нея
Уморих се
на сън да живея

Когато...

Когато луната настине,
дали иска от слънцето жар
да се стопли, да се завие
с лъчите му,
без да лумне пожар?!

Когато звездите закашлят,
дали искат от цветята роса
да пият, с мед да намажат
пресипналия си блясък
в загар?!

Когато небето пропадне,
дали иска въже от простора
да го вдигне, да израстне,
да бъде далече
от хора?!

Когато земята изсъхне,
дали иска от облака дъжд
да я измие, да зарастне,
да изникне и жито,
и ръж?!

Когато цветята се скъсат,
дали искат капка живот
да не страдат, да не умират,
да молят за прошка
в букет?!

Когато гората изсечена е,
дали иска мига си зелен
да шуми, да рисува
спомен
за листопадния ден?!

Когато забравиш за мен,
дали искам да помня
и смеха, и плача забранен,
и живота за мен да е
помен?!

Отровена мечта

Съблякла бе най-новите си дрехи
и чакаше свещта да догори
щеше пак да дойде онзи – като всеки,
платил си такса, любовта да позори.

И пак ще се обърне тя към него,
и страстите му скрити ще открие,
и после номер ще му сложи от таблото
с табелка „Клиентът е редовен” във леглото.

И пак ще чака поредния прогонен
от нечий друг живот, да приласкае
за миг, за час, за колкото желае,
клиентът плаща, а пък тя – нехае.

Но всеки път се тайничко надява
да влезе онзи, който не признава,
че всяко нещо има си цена
и да потърси най-безценното у нея,

и неплатил като поредния цена,
да зърне той лиричното в душата,
да й припомни, че и тя е може би една,
за някого единствена - жената.

И ето скърцаше входната врата,
и влизаше поредния прогонен,
за сетен път открадваше това,
което бе за нея по-добро от спомен.

Догаряше отново пак свещта,
и дрехите съблякла бе на стола,
а на излизане затваряше врата
на поредната отровена мечта.

Животът продължава...и без мен

Всеки ден по малко се губя
и изчезвам от този живот,
стъпките мои след мен се затрупват,
прах и пепел застилат света.

И с очи все по-малко поглеждам,
цветовете се губят в съня,
и оковите влачат сърцето,
и разум дълбае в пръстта.

И ме водят нозете надолу
към безплътната черна земя,
и ръцете прегръщат отровно
тази нормално човешка съдба.

И се чудя защо ли тогава
предразсъдаци разни градя,
щом утре, когато ме няма,
просто някой ще махне с ръка.

Този, който се вричал, обичал -
ще обича и след това.
Този, който бленувал, сънувал-
ще сънува и без мен любовта.

Всеки ден по малко се губя,
и все по-често оставам сама,
а зад мене се раждат огноьове
в новородени от обич сърца!

Усмихни се

Усмихни се, човече,
виж слънце изгряло е.
Престани, стига вече,
защо във душата ти вяло е?

Недей тормози се,
за миг усмихни се.

Забрави ги онези досадни проблеми.
Той светът е за тебе, за теб и за мен е...
Нима със своите тъжни дилеми
във вчера до край ще стоиш на колене.

Стани и стегни се, подай ми ръка,
в морето измии своята болка, тъга.
Облечи се с малка цветна поляна
и смело търси нова участ засмяна.

Усмихни се, човече,
кажи – стига вече.

Забрави онази своя стара отливка
Подари ми сега лъчезарна усмивка.

Тя

Тя беше всичко,
което мечтаеш.
Тя беше всичко,
което желаеш.
Тя беше звездата
и пътят за тебе.
Тя беше искрата
и огънят в тебе.
Тя беше морето
и златния пясък.
Тя беше лицето
с любовен отблясък.
Тя беше луната,
надникнала тайно.
Тя беше жената,
обичал безкрайно.
Тя беше...

И все още е ...
всичко, което
запълва пространството
твое в сърцето.

Косите си отрязах...

Косите си отрязах...
разпилени...
стоят на пода в този час.
Не ги събирай!
Не, недей!
Да ги погледам искам малко аз
Да вдъхна ...
от страстта, с която галеха те по лицето
нощем...
И от тялото ти, аромат поели
витае облак около мене
още...

Косите си отрязах ...
и не заради тебе,
и не заради стъпките,
обратно пак към теб...
Пътят се разкланя
в сърцето...
и нямам нужда там
от нов анфас...

Косите си отрязах...
и без огледало
видях ...
болката я няма между нас.
Сега събирай ги,
да ги разчистим,
нека всичко стане отново бяло.

Косите си отрязах...
за начало ...
***
….и само една сълза остана там
да дреме,
заплетена в косите разпилени….

Моята вина

В нощите препускам, а във дните спя
когато искам мразя, когото мразя искам
когато не сънувам, на тебе ти звъня
и все по-силно към себе си притискам
моята вина,
сърцето на жена.

Животът ми на късчета е вече потрошен
Очите ми все тебе търсят из мъглите
а всичко е за тебе като един забравен ден
и нищо, че шептят след мен сега липите
за моята вина,
сърцето на жена.

Понякога

Понякога, когато мечтая си за теб
обгръща ме онази пролетна омая
като в ...спомняш ли си ... майския ни ден,
когато ти целуна ме...и може би...не зная
попаднах аз завинаги в твоя плен!

Понякога, когато с очи ме ти погалиш
по кожата ми леко настръхват сто иглички,
пробождат я и нежно достигат до сърцето,
където посадени от Амур стрелички
бавно ме убиват и раждам се отново след което!

Понякога, когато до тебе не заспивам
в мислите изгарям и търся те в съня,
намирам те и тръпна, не искам да заспивам,
не искам да пропусна и после да отричам,
че никога на никого не казах аз обичам!

Странен човек

Аз съм странен човек
от тебе различен.
Но „всяко зло за добро”
като всички наричам.

Аз съм странен човек
и не всички обичам.
И даже мразя наред,
а после отричам.

Аз съм странен човек
и секунди засичам.
Чужди думи редя,
а своите сричам.

Аз съм странен човек
и в живота подреждам
свойта обич до есен,
и омраза до песен.

Аз съм странен човек,
и в себе си виждам
любовта ти е лек,
но сърцето пробождам.

Аз съм странен човек
като тебе различен,
но колко много на тебе...
даже ужасно ... приличам.

Емотикони

Разни жълти екземпляри завладяха ни живота,
плачат, смеят се и скачат вместо нас с охота.
И ако си малко тъжен ти избираш тях,
казват те – днес не ми е хич до смях.
Ако ли пък нещо смешно из главата ти върти се,
глашатаят веч е тръгнал, вести носи - усмихни се.
Сутрин с кафе посрещат, вечер – бирата надигат,
и кога да ги погледнеш сладко, сладко ти намигат.
И целувки, и цветя те раздават виртуално,
но защо ли все така сами оставаме реално.

На тавана...

На тавана събирам
наболели мечти
не всички са мои,
но почти, но почти...

А клошарите вечно
събират надежда
от окъсани стари
пантофи и прежда.

И скитници разни
делят самотата,
безделно в дните
строят слепотата.

И аз по клошарски
живота пилея,
и скитник в дъжда съм,
когато не тлея.

А на тавана складирам
овехтели мечти.
Има място за още
най-много две-три.

Монотонно

Вечер тъжно се прибираш -
сядаш, хапваш, после лягаш.
Гледаш няма ги звездите,
дето врекохме се в тях.
Отлетели са искрите,
а как пламтяха между нас?!

Дават стари филми по канала
за романтика, любов,
но с теб сме двама чужди,
споделили общ покров.
И тъй минават си ни дните,
двама с теб сме непознати,
позабравили мечтите,
търсим спомен в пепелта си!

Спомен, донесен от прилива

Случи се малко преди разсъмване...
в тишината изгря смъртен вик.
А някой някъде с мъка пророни
„Обичам те, остани поне още миг”.

Воалът в бяло над моста
в танц се понесе със вятъра.
А някой някъде тихо нашепва
нежни думи в края на лятото.

И гларус кръжеше наоколо
капки сол от морето донесъл.
А някой някъде в любов се кълнеше,
че живота сам не би понесъл.

Там някъде под моста на разсъмване
две очи не виждаха изгрева ...
А някой някъде беше откраднал
спомен, донесен от прилива...

Не разбра ли?!

Очите ти катранени в(ъв) мене се забиват
и искат сякаш още от мене да отпиват.
Но не разбра ли?! вече нищо не остана,
цветът им се изля ощe там - при храма.

Устните ти алени към мене са отправени,
искат да достигнат моите, от любов забравени
Но не разбра ли?! тях ги няма вече,
ти сам камък да целуват ги обрече.

Ръката ти прощално докосва ме като позната,
иска да откъсне душа от мен самата.
Но не разбра ли?! няма я душата,
заровиха я още при храма ...с (ъс) лопата!

Черно-бяло

Бяла стая
със бели мечти,
бяла маса
с бели съдби,
бели листи
с нежни слова
за бели чувства,
родени в мъгла.

А до врата
черна магия
в черно оплита
душата ми гнила.
Черни мисли
кръжат в нощта
и раждат черно-бяла мечта!

23 май 2009

Прозорец със завеси на точки...

Пак съм седнала на стола
на онзи същия пред масата...
и пиша уж...
а гледам вяло през прозореца
как бягат горе из високото
волни и препускащи...почти безгласно
облаци от бяла тишина...
И птиците прелитат песенно
в търсене
да свият дом с обич
и надежда…тъй унесено
А там отсреща зад един прозорец
тихо се полюшват и завесите
на точки...
А тези облаци все тъй
преливат
и раждат мигове
и светове...
прозрачни, чисти
и измислени...
ужасно мои...
или пък...не
А завесите на точки...
все така люлеещи...
И може би зад точно
онзи прозорец
отсреща...
тя и той се любят от вчера...
на тяхната
първа среща...
А на мен така ми се иска
да имах ...
прозорец със завеси на точки...

Ще ме поискаш...

Ще ме поискаш вечерна
с коси разрошени
от звуците на стара песен,
с усмивка бегла
и жадуваща
за глътка обич, за наслада...
Ще ме поискаш полунощна,
незаспала,
издъхваща ухания,
глава опряла
на твойто рамо,
по гърдите ти рисуваща
спирали...
Ще ме поискаш и по изгрев,
незалязваща
и цяла като утрото
сияеща,
устни в устните допряла
и слънце в очите ти създала.

Докоснато

Докосвам те...
с очи те отпивам,
и ръцете,
и устните
в тебе аз впивам.
Буйни реки
и морета
към тебе
понасят ме.
И следи от пожари
след всяка ласка
изгарят ме.
В прегръдките твои
потъвам
и шепотна
нощта е в мене,
а в тебе луната
поглежда
и стене.
И вулкани изригват
от страсти бленувани
и грешни,
и истински
с теб не сънуваме.

Ще дойда боса ...

Ще дойда боса,
тихо ще пристъпвам,
нечакана от теб,
ще се прокрадна.
По устните
ще те целуна -
сол да вкуся,
ще те погаля
по лицето -
с длани блян да сетя,
ласки с поглед
ще дарявам,
като блудна
ще те прегръщам.
И нищо, че ме няма,
в съня ти -
пак ще се завръщам!

Мисли някакви… към полунощ …

Разчупи тишината -
докосни ме с късче от нея!

Разкъсай звездите -
нека аз вместо тях те огрея!

Прогони и луната -
аз ще бъда таз, която с теб ще се слее!

Дай ми огън -
в очите от него налей!

Подари ми окови –
самотата с теб ще заключим!

Преоткрий ме отново –
има още какво да научим!

Целуни ме...

Целуни ме,
само за миг,
целуни ме...
Кратък миг,
който дълго
да нося
в сърцето.
Целуни ме,
сега
целуни ме...
Не, не после...
Не утре...
Сега!
Малък миг,
само за мен,
открадни го.
Целуни ме
ей-така...
дори на шега.
С целувка
ти
припомни ми,
че твоя съм
тук и сега,
целуни ме,
моля те,
дори на сън да е,
пак
целуни ме!

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails