29 юни 2009

Истинска

Дали съм истинска
или измамна...
нечия несбъдната мечта...
Жива ли съм...
или просто рана
на изгубената ти душа.
Има ли ме...
или преминавам
през сънища
на нечия съдба....
Дали съм тук...
или ме няма...
Чуваш ли ме...
или на себе си
шептя...
Виждаш ли ме...
или съм незрима,
тихи стъпки
във дъжда...
Докосваш ли ме...
или сън отново
ме плени през есента...
Искаш ли ме...
или съм безплътна...
просто сянка
във нощта...
Живяла ли съм...
или всеки ден
убивам
от страстта...
Умирам ли ...
или пък раждам
слънчогледи
за слънца...

Защо мъжете никога не помнят

Тя: Мило, знаеш ли, че днес е празник
Той: Хм?! Не е почивен ден, 
значи е работен, съвсем обикновен.

Тя: Не, днес е празник, неувековечен.
Той: Щом не е, какво ли ме засяга?!
Тя: Днес е празник за един роден.
Той: Че кой се ражда на такава дата?!
Виж – мрачно е, сиво и вали...

Тя: Не е ли важно, че съдбата
е дарила на някого душата?!
И може би е сиво и вали,
защото и душата го боли?!

Той: За тези работи си има лекари.
И стига ги приказва вече,
какво като на някакво човече,
лудите в главата му си пречат...

Тя: Но.., мило, това е моят ден,
нима е лудост, че си с мен?!



24 юни 2009

Щом изгревът в очите ви не свети

Безлично стъпваме в делниците
и вършим разни „трябващи неща”
от страх, че може би сме Дон Кихот и мелниците
са нашите изгубени сърца.

И търсим, търсим да намерим огън,
и ровим в пепелта, и тънем в прах,
и спомените стават черно-бели,
и сякаш нас ни няма, а сме тях -

онези двамата от плът, но не и кръв,
забързани разстрелват часовете:
„Не, няма време, ето – нова стръв”,
а някой от страни шепти – „поспрете”.

Далечно ехо и забравен глас,
едно съвсем различно наше АЗ:
„Да бързаш струва ли си ми кажете
щом изгревът в очите ви не свети?!”

13 юни 2009

В лунна нощ

Нощта разбули своите рамене
и изтъка с въздишки среднощното небе,
воал по тялото си бе преплела,
и звезди в косите нежно бе разплела.

И пристига лунно да се огледа
в две очи, нетърсещи сега победа.
И да чуе шепота на пясъчните устни
в море от нежност тихо да се отпусне.

Да докосва с пръсти мисли и мечти,
да преражда нечии несбъднати души,
да дарява обич в миг на самота,
да почувства огън, че гори в света.

Но си тръгва рано, малко преди пет,
за да не събуди слънцето у теб.
В две очи кафеви тръпнещо потъва,
но ще чака пак с тебе да лудува.

И си мислиш сутрин –
в сънища си бил,
но в лунна нощ, повярвай,
пак си се родил.

Шепот за оставане

Навярно вярвам
в празни обещания,
макар да се залъгвам,
че не съм наивна
и зная думите напомнят
на предания,
но иска ми се
пак да те открия.
И не в някое
фалшиво оправдание,
намерено на ъгъла
пред прага,
когато идваш,
носи за себе си мълчание,

защото думите
проклела съм
със шепот
за оставане...

Монолог на една крастава жаба

И редяха се безспир
в кварталния ни вир
разни хора с мисли смешни,
един през друг – и всички грешни

Едни си мислят, че съм принц,
други – че съм аз принцеса.
И повярвали във своя мит
пристигат „точно” на адреса.

И целуват ли, целуват
нежната ми мокра кожа,
а мечтите им лудуват
нейде в приказната ложа.

Кой намира си двореца,
кой пък своята принцеса,
и тъй влюбено във мен
виждат своя феномен.

Но накрая всичко „истинно”
се пречупва в измислено:
след целувките зад храста
усещаха те мойта краста.

Ела

Ела,
погледни ме в очите
и една по една
от мене събличай вините.
Разкъсай ги
тези змийски девет кожи
от мене.
Нека остана цяла и гола,
но истинска
като есенно време.

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails