Пристан за връщане

Аз не искам да бъдеш виновен
за всяка моя несбъдната сянка.
Искам просто с поглед любовен
да влудяваш душата ми жарка.

И не искам да бъдеш смирен,
закотвен сред буря от страсти.
Искам само човекът до мен
да обича до смърт и да мрази.

Не, не искам да бъдеш различен
и чужда любов да ми вричаш.
Зная, никак не си романтичен,
но до мен ли си – като луд да обичаш.

Аз не искам да бъдеш море,
щом брегът те гледа намръщено.
Стига ми да бъдеш за мен
последния пристан за връщане.

Вдъхновено по акварели: Андрей Янев 

Без много смисъл

Той всеки ден
открадваше от злото
по нещо малко,
сиво като пепел,
а после
си продаваше мечтите
за копчета, с които
закопчаваше палтото
и трупаше
ужасно много вещи,
разменяше ги лесно
срещу част от себе си,
душата му
отключи черна бездна,
отвори ад
за всичките му спомени.
И стана някак лесно
да зачеркне себе си,
погреба тихо блясъка
в очите,
старателно изтри
цвета им,
остави само сивото,
с което
пропъди чистото
у себе си - детето.

В края на света
усети огън
гореше той,
сърцето му
от белези
просмукваше
с последната отрова
най-живият копнеж
да бъде себе си.

И тъй ...
отива си без име,
без обич, без тъга
и без сълзи
един човек,
родил за себе си
умиране,
преди да срещне
всъщност
сам Смъртта.

Звездичка

То е едно
малко хлапе,
сутрин в зори
още щом стане
тича навън
през поля и треви,
с колена е
отдавна раздрани,
но огън в очите му
славно гори.
Обича да шляпа
в локви от дъжд
и тайно да зяпа
дъгата надлъж,
а после си прави
жабки в реката,
камъче хвърля -
цамбур във водата.
А вечер, когато
стане най-тъмно,
отваря прозорец
в тихия дом,
наум си мечтае
да стане звездичка,
ще свети за татко
като малка свещичка
и нощем той вече
няма да плаче
щом знае,
че там, на небето
мама не ще е
звездичка самичка.

снимка: от тук

Само за обичане

Ще си измисля
една различна нощ
такава... просто...
само за обичане
Ще бъдем с тебе
... аз и ти...
единствени
в мигове, изпълнени
с обикновени истини
Два погледа,
в които няма думи...
Не ...не са ни нужни,
когато устни
се допират в устни.
Две очи,
без празни обещания...
и глуха обич
в нямото мълчание.
Две сплетени ръце
в изтръпнало
от страст море
и безброй
целунати вълшебства,
нашепващи:
„такава нощ
е само за обичане”

Ще си измисля ...,
а после ...
после ти ме измисли...

На сън

Той всяка вечер
излиза навън,
запалва звездите
една по една,
присяда на кея,
пуши цигара,
с поглед люлее

луната
и чака да дойде
една малка фея,
да му хване на яве

ръката
и влюбени заедно
да гледат далеч
в хоризонта
как морето
се люби с луната...

Допушва цигара,
мисли за нея,
заравя мечти
в дълги черни коси,
посипва ги
бавно с пясък и перли,
прошепнати думи
потъват в морето,
димът на цигарата
отново руши
притаената лудост
в сърцето...

А феята тихичко
плаче на сън
за някого, който
тайно сънува я вън...

Там, където облаците спят...

Там, където облаците спят,
е тихо ... адски тихо е дори
и само момини сълзи шептят,
че някой някъде те чака от зори.

Там, където облаците спят,
се раждат най-памуковите мисли,
изгряват като въздишки в съня
и залязват като малки тъжни липси.

Там, където облаците спят,
по-честичко се случва да е бяло,
снежинките света щом оцветят,
напомнят, че сърцето ти е още цяло.

Там, където облаците спят,
понякога летят и пеперуди,
красиви приказки за теб творят,
а танцът им усещаш ... е за луди.

Там, където облаците спят,
ухае най-чаровното кокиче,
и дори светът да ти обръща гръб
знай, че има някой, който още те обича
там, където облаците спят...