Кажи й "Здравей"

Покрай тебе

се спуска мъгла

и усещаш

как тя подминава -

една  малка...

мъничка тъга

по следите

на южния вятър.

И оставя

в теб тишина,

парченца

смърт от раздяла.

Настигни я,

не умирай сега

Кажи й „здравей”

и нататък

продължете

сами по брега,

а вълните

след вас

ще разказват...

Има обич

Има обич, която дълго мълчи,
и която на сън те рисува.

Има обич, обвита в лилави мъгли,
и малко преди да ги разсее отлита.

Има обич, която нищо не пита,
но след себе си въпроси реди.

Има обич, която в рай те изпраща,
и такава, която сякаш в ада гориш.

Има обич, която през километри прегръща,
и такава, която е до теб, а боли.

Има обич, която години прощава,
и такава, която жестоко те съди.

Има обич, която живот ще ти вдъхне,
и такава, която е в теб, а издиша.

Има обич, която е бурно море,
и обич, по-тиха от летния бриз.

Има обич, която светове ти разкрива,
и обич, която у дома те завръща.

Всяка обич различна е като малко дете,
ту се засмее, ту леко боде.

Защото не помня

Аз не помня бях ли там,
сънувах ли или оставах.
Мечтах ли с теб,
ти ли ме мечта
или просто
безвъзвратно оглупявах.
И не помня
ти ли ме целуна, или аз
се сгуших в дланта ти,
прошепнах ли те
или с огън те изпях,
думите ни бяха ли измамни.
Рисувах ли те с пръсти по гърба
или ти рисува с устните си мен,
лятото ли в мене изгоря
или просто се взривиха сто вселени,
дълго ли светът се е въртял
в този миг, когато вдишах теб...
Аз не помня нищо от това.

Затова сега те питам
помниш ли ме мене?

И казваш...

...не е лесно
това наше обичане
да сядаме след залез
и да скрояваме съдбите си
с нишки от сребърни истини,
да пришиваме големи мечти,
които трудно минават през илиците,
да изрязваме скъсаните съмнения
и протритите си тъги, а вините и грешките
да хвърляме право в коша.
Да закърпваме с парчета надежда
остатъците от дните,
за да може утре отново
като се погледнем да се обичаме.
И казваш ... не е лесно,
но пък
  е толкова истинско.

Когато се науча да летя...

Когато се науча да летя ...
ще бъда малка синя пеперуда
с криле мастилено обагрени,
ще стъпя на последната звезда
и с всички сили ще крещя
обичам те, обичам те ...сълза.

Когато се науча да летя...
ще те потърся в лазурното небе,
ще те потърся и в морето
с моя зов...
Ще те потърся...
за мъничко любов.
Когато се науча да летя...
ще те намеря,
дори да си накрай света.
Когато се науча да летя ...ела

Когато се науча да летя...
ще бъдеш ли… до мен да продължим,
ще бъдеш ли ...когато съм сама,
ще бъдеш ли... до мен да полетим,
ще бъдеш ли, ще бъдеш ли... мечта.
Когато се науча да летя ...

След всички въпросителни ...

Примряла съм
от жажда за уиски...
Налей и прибави
2-3 кубчета лед
и после сядай и разпитвай,
а аз ще си мълча,
защото се намирам
в най-тихия,
но свой куплет.
И всички питанки
са ми ужасно чужди,
но в твоите очи
дори болят,
но от питане
какво ли губим?!
Когато думите се раждат,
следва смърт...
След всички въпросителни
предателства
най-лесно се възкръсва
щом отговорите
умрат...

Надежди за отлитане

Ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?
Не ги познаваш?!
Те често, много често
приличат на безцелно лутане,
уж търсиш някого,
но всъщност викаш себе си.
И ти се иска да избягаш
от скованите простори
на делничния ритъм.
Да разчупиш песента на птиците
и в своя танц да я вградиш.
И вместо да вървиш намусен,
и в мислите да търсиш изходи,
намираш себе си и влизаш
в най-слънчевата си премяна,
усмихнато поглеждаш всички
и крачиш бодро с мисъл за промяна.
А ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?!

Изсъхнал кестен

Наряза тишината на вълни
и после се отказа от обичане.
Сложи сол в раните, за да кърви
и намери най-голямото отричане.
А вярваше, че любовта ще я спаси,
но как спасява нещо тъй съсечено
от фалшиви устни и угаснали очи,
щом всичко покрай нея е обречено...
Нима остава спомен от паднали лъчи,
нали земята ги погребва бездиханно.
Но своя път така ще извърви,
забравила, че всъщност е измислила
всички свои бъдещи акорди
на онази тривиално стара песен,
защото любовта ако може да гори,
то значи и душата е изсъхнал кестен.

Безименно... (или просто за мен)

Всички мъже,
които съм нямала,
разрошват косите ми
в сънища,
обладават мечтите ми
от бяло до черно
и отлитат на юг
по първи петли.
На есен ги стрелям
като прелетни птици.
На пролет долитат отново
да рошат с вятър косите ми.

Всички мъже,
които съм нямала,
носят от мене частица -
куршумена болка от ляво,
загнездена, пари, но скита.

Всички мъже,
които съм нямала,
ме погребват като сянка
в очите си.
Само един
в сърцето остави ме
и с него ще бъда аз
истинска.

(по стихове на Радостина Мирчева)

Пропукани стени

Изграждаме си тесни рамки,
във които се живее опростено,
че сложното отнема много време
и чувствата са някак в неведение.
Зазиждаме опасното във себе си
„Да търсим, щом може да намерим”.
По-лесно е да си откраднем и
подреждаме … като в ребуси
измислените спомени на някой,
преживял … безвремие.
А себе си заравяме дълбоко и далеч,
че живото у нас боли,
а от болките е толкоз лесно
да се срутят всичките … пропукани стени.

Разкажи ми...

Разкажи ми
за бялата пролет,
за твоите зелени мечти,
за розови устни разказвай
и червени лалета,
за лилави надежди
и цветни искри.
А аз ще разкажа
как пеперудено мисля за тебе.

Разкажи ми
за нежното лято,
за уханните топли цветя,
за парещи длани разказвай
и за прегръдки,
негаснещи в здрача,
за огнени мисли
до жълто прозрачни.
А аз ще разкажа
как въглен влудява кръвта ми.

Разкажи ми
за златната есен,
за кестени,
паднали тихо в пръстта,
за дъждове от целувки
и облаци нежност разказвай.
А аз ще разкажа
как леко се ронят в сърцето ми
спомени от пролетта.

Разкажи ми
за снежната зима,
за дантелени пръсти
по вълшебни стъкла,
за нестихващи бури
и дим от комина,
за аромата на вино
и топла камина разказвай.
А аз ще разкажа
как в красива заблуда
от любов е огряна
душата пияна.

Разкажи ми...
И аз ще разкажа...

Есените нямат свое име

По ъглите на моето съзнание
пречупени надежди светят,
отраженията им - скрито порицание
изграждат ме, разкъсват и се смеят.

А аз стоя и нямо пак се взирам
в пресъхналите спомени на пролетта.
Дали ще дойде или пак ще ме подмине
и направо ще случи есента,
която няма свое име,
която само чуждите краде.
Но чужди пътища
не искам да пресичам,
макар да бъдат в тръни моите
и всяка крачка да разкъсва плът,
и всеки белег да е от погубване.
Моите рани носят моите рими,
да ги заменям за нечии слънца
е като да поискам гроб без име,
в който да положа пепелта,
по стъпките ми, дето е горяла
сянката на вчерашна съдба

...но есените нямат свое име,
когато им избяга пролетта...

Уморих се...

Уморих се
от случайни раздели
Уморих се
от ежедневни съдби
Уморих се
от сивите стъпки
Уморих се
от фалшиви следи
Уморих се
от неслучени истини
Уморих се
от невъзможни мечти
Уморих се
от прозаични тъги
Уморих се
от безцветни дъги
Уморих се
от намерени звукове
Уморих се
от неизказани стихове
Уморих се
от непотърсени думи
Уморих се
да се изтривам с гуми
Уморих се
от тебе, от себе си
Уморих се
да решавам и ребуси
Уморих се
от тези наши ъгли
Уморих се
да ме срещат бодли
Уморих се
от твоята сянка
Уморих се
да бъда и нея
Уморих се
на сън да живея

Прозорец със завеси на точки...

Пак съм седнала на стола
на онзи същия пред масата...
и пиша уж...
а гледам вяло през прозореца
как бягат горе из високото
волни и препускащи...почти безгласно
облаци от бяла тишина...
И птиците прелитат песенно
в търсене
да свият дом с обич
и надежда…тъй унесено
А там отсреща зад един прозорец
тихо се полюшват и завесите
на точки...
А тези облаци все тъй
преливат
и раждат мигове
и светове...
прозрачни, чисти
и измислени...
ужасно мои...
или пък...не
А завесите на точки...
все така люлеещи...
И може би зад точно
онзи прозорец
отсреща...
тя и той се любят от вчера...
на тяхната
първа среща...
А на мен така ми се иска
да имах ...
прозорец със завеси на точки...