За теб...

Когато тишината ослепява,
усещам само твоето дихание
да ме обгръща в бледото лилаво
на спомена от минало мълчание.

Когато избледняват полусенките
на най-недосънуваните ми целувки,
превръщам се във въглен и изгарям,
след мен се стеле пепел от светулки.

Когато в сънищата ми те няма
допирът до тялото е влюбване,
от което се събуждат пеперуди
и летят в косите ми до лудване.

Когато се изгубят всички погледи,
и нещо в тебе стене в забрава,
името ми прошепни в огън,
щом обичам, значи още дишам жарава.

Пожелание...

            ...следколедно или предновогодишно

Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.

В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.

И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.

Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!

Наситеното черно не убива

Разчупих се
на малки тишини,
от които капе
като кръв отрова.
Отвън се смея,
а отвътре ме гори.
Има болки режат,
докато мълчим.
А думите
заключена прокоба,
затворили са
черното си име.
И как да се забрави,
щом не спи,
отрязаният спомен
от крило на гълъб.
Наситеното черно
не убива,
убиват малките
надраскани души
на думите,
които си спестяваме,
но ветровете
в погледите ни
предвещават
началото на урагана.

Под дъжда...

Под дъжда...

Под дъжда те чакам, обич моя,
под перлените капки самота
и там ще бъда само твоя,
щом сърцето ми нашепва тишина.
Единствено в очите ти ще капя,
ще бъда неочаквано вълнение,
по бузите ти плахо ще се стичам
до гънките на твоята усмивка.
Ще се разтворя по устните ти нежно
и бавно ще се влея в тебе,
но ти ще ме издишаш за последно
с аромат от твоята душа,
защото всеки дъжд е влюбен
в една несбъдната дъга...

На крачка встрани и до теб

Когато тогава някой ти каже,
че нещо е толкова колкото,
ти не му вярвай, нищо не става
с граници някъде там.
Дали си тук или пък нийде те няма,
има ли смисъл сега,
просто защото винаги става,
както избрал си си сам.
И дори да си мислиш,
че ти си единствен
и никой не срещаш напред
и навярно не вярваш,
но винаги гледай
не само напред, а навред,
защото понякога, някой те чака
на крачка встрани и до теб...

Жената, която рисува тъга

Жената, която рисува тъга,
нощем не може да спи.
Тя дълго се взира
в оназ’ проклета луна
и душа от звездите събира.
Тя не умее да бъде сурова,
нещо в нея боли ли, боли.
Денем поглъща жива отрова
от ходещи малки съдби.

Жената, която рисува тъга,
нощем понякога плаче,
разрежда боите със свойта сълза,
а вятър изпраща й здрача.
С коси тя попива среднощна мъгла
и сенки реди по паважа.
Разплита с очи чужди вини
и тайно любовта си им вгражда.

Жената, която рисува тъга,
не може да бъде различна,
дори наранена, небрежно с ръка
махва за сбогом прилично.
Тя не умее да бъде луна,
но дори пред теб не отрича,
чисто и просто това е съдба
да го обича...обича...обича.

Чай с лимон и късче небе

- Добро утро... Чай?
- Да...може би е... А ти? Искаш ли...
късче от небето ми...без облаци...
необятно ...синьо ... истинско...
като миг, неизживян... като песен ...
като стих... като спомен ... за луна...
............................................................
- А после?
- ...няма после... само тишина... ти... и ...
.............................................................
- И?
- Лимонче...
- ?!?
- За чая ...
- Да... чая... А небето?
- А какво е небе... без чай с лимон ...
и дъха ти... до мен...омагьосващ...

Една надежда

Една надежда мъничка и свежа
се сгуши в дланите ми на момиче
и аз я галя и тихичко подреждам
листенцата й бели... на кокиче.

И тя заспива в шепите ми топли
на декемврийска утрин като птиче,
за да се събуди с дъх на морски вопли
и въздишката на моето „обичам”.

Тринадесет магии

Тринадесет магии ще забъркам,
не теб, а себе си наричам,
когато няма при кого да се завърнеш,
ела при мен, аз пак ще те обичам.

Вълшебство за слънце

Слънцето припряно се събуди
в една неделя белоснежна.
Сърдито бе, нацупи устни
съвсем...съвсем като дете.
Въздъхна в жълто към небето
и зад облаче полегна,
изтри сълзичка от сърцето
и мъничко му поолекна.
Една снежинка го намери,
заспало в облачна завивка
и литна право към ушлето,
където тихичко зашепна:
„Не се сърди, не се сърди
и тази зима ще омекне,
щом всички ний се разтопим,
в лъчите ти ще грейне песен.
И по-добре сега се усмихни,
вълшебство е да си вълшебен”.