Обича ме, не ме обича...

Бели маргарити,

откъсната тъга,

някой тях е питал

къде е любовта.

А любовта се ражда

не в стръкче цветове,

а някъде дълбоко

в нечие сърце.

Тихите залези

Тихите залези

в късното лято

палят целувки в нощта.

Долавя от нейде -

ухае на вино,

шепот в чаша тъга.

Мисълта й се рони,

скътани спомени,

падат по листа слова.

Помни очите му

как я обичаха,

сънища във вечността.

Пази в косите си

цъфнали ириси,

сини като любовта.

Бавно отпива

дъхаво минало,

въгленче гасне в пръстта.

Глътка след глътка

бавно потъва,

чезне така любовта.

Тихите залези

в късното лято,

пари в очите сълза.

Двама под дъжда

Беше рано

и валеше дъжд,

тя вървеше славно

през локвите веднъж.

Той пък бе с чадър,

вървеше неспокойно,

беше много бърз

и я подмина тъй поройно.

Но се спря за миг,

случи се внезапно ,

беше като вик

погледът през рамо.

И се преобърна

целият му свят,

беше като гръм,

беше като рана.

Тя посегна с длани,

за да спре дъжда,

Той с целувка нежна

слънцето засмя.

И се влюбват двама

някак на шега.

Случи се отдавна

преди сто лета.

Но и днес ги срещам

прото ей-така,

хванати небрежно

да крачат под дъжда.

адрес на изображението: тук

Ехо

По следите на късното лято
някой слънца е пилял,
вятър песъчинки размята
и шепти: щом обичаш си цял.

А морето отплава нататък,
в джоба вълните прибрало,
долита от някъде крясък
на гларус: още си цял.

Ако я срещнеш...

В очите ѝ потъват сенки
на тихите неделни дни,
а тротоарите събират
остатъка от нейните следи.
А тя не помни да е минала
по улиците в този град,
и разпилява във ванила
и цветове, и аромат.
По раменете ѝ се свличат стихове,
политат птици, палят изгреви.
А тя върви все тъй замислена,
и влюбва всички в своя свят.
...
Ако я срещнеш - целуни я,
по устните ѝ на момиче
е стихнала една магия,
създадена да те обича.

Когато вечер се събличат пълнолуния...

... морето
от страстта си закипява,
и всичките
вълни в полуда
в танц с нощта
то залюлява.
Смутен
от тази гледка,
мракът
очи в нощта
тъй жадно впива,
пристъпва тихо
по чорапи,
в една безкрайност
се разлива.
А тя снагата си
в транс извива,
разпуснала
коси надлъж.
Небе, звезди
в миг замират.
Нощта целува
своя влюбен мъж.

Сънувам приказки, а ти?

Тази нощ една фея не спи,
а рисува в небето звезди.
Самотата улавя с нежност,
търси теб...
ти сънуваш ли нещо?

Тази нощ и луната не спи,
сплита с нишки непознати съдби.
И отлита като ехо далечно,
а ти...
ти сънуваш ли нещо?

Тази нощ в съня ми си ти
и изригват безброй тишини.
И се влюбвам в теб цяла вечност,
а ти...
ти сънуваш ли нещо?

Майско...

Тишината ми се влюби в теб
някъде по майско време.
И ѝ стана тъжно да е само с мен,
пожела си да е споделена.
И полетя над облаци, през бури,
някак слънцето я залюля
преброди цветните дъги до юли
и стана пъстра тишина.
Усмихната и неразумна
неусетно заприлича
                               на жена.

Луна

Нейната
мъничка тайна,
прегоряла
от среднощно обичане,
няма нужда
да сбъдва желания.
(И не може.)
И е тъй безразлична.
Тя е само
едно пълнолуние
за него –
най-самотния вълк
и ражда
само безумия
и една
опустяла любов.

Измислици II

Измисляй ме
розово-засмяна
с усмивките на сто слънца.

Измисляй ме
и тъжна като рана
с поглед, разпилял се в тишина.

Измисляй ме
сред огнен залез
и в търсещия шепот на нощта,

като звезда, която
за тебе пада
с дантели от една полу луна.

Измисляй ме,
измисляй ме изцяло
от звънкия копнеж на пролетта,

от полъха
на лятото обезумяло,
от есенния дъх на самота.

Измисляй ме...
и може би тогава
все някога и аз ще се родя.

Измислици

Измислям си
небе и ставам птица,
отлитаща към своя топъл юг.

Измислям си
едно различно име,
с което да напомня, че съм тук.

Измислям си,
че някъде съм зима,
и някъде съм пролет на момиче.

Измислям си
една дузина рими,
с които летните си рокли да обличам.

Измислям си,
че есента рисува
спомена за първото кокиче.

Измислям си,
че докато ме има,
ти до мен безумно ме обичаш.

Не ме отричай...

...аз не съм измислена,
а вярата ти в мен
е черноока.
Не ме погубвай
с думи за покойник,
и бягството от мен
не е посока.
Разстреляш ли душата ми
за Бога,
по-малко ли ще ме обичаш
или без тревога
ще чакаш да се сбъдне
ново утре.
Забравяш май,
пожарът е отвътре,
а пепелта не прави
никого по-мъртъв,
щом огънят е в теб,
 и любовта възкръсва...

Падаща звезда

Щом градът
отпусне рамене
и умората
над него легне,
нощта ще спусне
своите криле,
назад косите
ще отметне.
Ще обсипе
цялото небе
с безброй звезди,
които шепнат тебе.
А аз ще ги броя
приспивно
и ще чакам някога
след дълъг ден
да падне мъничка звезда
и най-наивно
ще се надявам
да си пожелаеш мен.

...

По празниците
никак не съм будна,
заспивам рано, рано
и не ме търси,
когато се събудя
ставам скучна,
а шапка ми невидимка
не върви.
Не мога
да се скрия от очите,
не мога
да се слея с тишина.
Аз съм тук
и пак ще се опитам
да заспя до тебе –
в празника си сгушена.

Стъпките по пясъка

Може би случайно,
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.

И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,

ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.

От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.

И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.

Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,

нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.

Момчето с разрошени коси...

Момчето
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
 русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...

За теб...

(подарено)

Когато тишината ослепява,
усещам само твоето дихание
да ме обгръща в бледото лилаво
на спомена от минало мълчание.

Когато избледняват полусенките
на най-недосънуваните ми целувки,
превръщам се във въглен и изгарям,
след мен се стеле пепел от светулки.

Когато в сънищата ми те няма,
допирът до тялото е влюбване,
от което се събуждат пеперуди
и летят в косите ми до лудване.

Когато се изгубят всички погледи,
и нещо в тебе стене в забрава,
името ми прошепни в огън,
щом обичам, значи още дишам жарава.

Пожелание...

            ...следколедно или предновогодишно

Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.

В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.

И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.

Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!

Една надежда

Една надежда мъничка и свежа
се сгуши в дланите ми на момиче
и аз я галя и тихичко подреждам
листенцата й бели... на кокиче.

И тя заспива в шепите ми топли
на декемврийска утрин като птиче,
за да се събуди с дъх на морски вопли
и въздишката на моето „обичам”.

Стих за двама

Тя ухае на лято
и сутрин го буди с кафе.
Той отпива дъха й
и се превръща в небе.

Тя усмихва просторите,
а после ражда дъжда.
Той се стапя в косите й
и се събужда в дъга.

Тя го милва с крилете си
и прегръща с любов.
Той я топли с лъчите си
и й вдъхва живот.

Тя подрежда в сърцето му 
теменуги за зима.
Той разпилява душата й
и е горд, че я има.

Тя сънува мечтите му,
а вечер му пише стихове.
Той рисува в очите й
и сбъдва прошепнати мигове.