Монолог на една крастава жаба

И редяха се безспир
в кварталния ни вир
разни хора с мисли смешни,
един през друг – и всички грешни

Едни си мислят, че съм принц,
други – че съм аз принцеса.
И повярвали във своя мит
пристигат „точно” на адреса.

И целуват ли, целуват
нежната ми мокра кожа,
а мечтите им лудуват
нейде в приказната ложа.

Кой намира си двореца,
кой пък своята принцеса,
и тъй влюбено във мен
виждат своя феномен.

Но накрая всичко „истинно”
се пречупва в измислено:
след целувките зад храста
усещаха те мойта краста.