Аз не крия –
мога без тебе,
ти отдавна
можеш без мен.
В този свят
на безкрайно отнемане
нас ни свързва
мисълта
да сме спомени.
...понякога ...понякога разказва, а понякога само си шепти..., но думите си всички е отгледала в просторите на нечии очи..., когато се докосваш до душата й, дори и да не вярваш, че си ти ...прости й наивните илюзии... и бялото понякога греши...
30 януари 2010
25 януари 2010
Непреглътнато
Днес съм глуха,
ужасно съм глуха,
недочувам
твоите стъпки.
Тишината
е толкова суха,
изкрещях
любовта си на глътки.
ужасно съм глуха,
недочувам
твоите стъпки.
Тишината
е толкова суха,
изкрещях
любовта си на глътки.
20 януари 2010
Стъпките по пясъка
Може би случайно,
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.
И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,
ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.
От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.
И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.
Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,
нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.
И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,
ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.
От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.
И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.
Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,
нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.
18 януари 2010
Захар на снежинки
Вятърът
горчиво затактува
песен
за изгубени сърца.
Намръщи се небето,
залудува
и прободе облаците
с перца.
Заплакаха...
сълзите им мънинки
се стекоха
към болната земя.
И ето...
вън се сипе
захар на снежинки
а светът,
предрешен в бяло,
онемя.
горчиво затактува
песен
за изгубени сърца.
Намръщи се небето,
залудува
и прободе облаците
с перца.
Заплакаха...
сълзите им мънинки
се стекоха
към болната земя.
И ето...
вън се сипе
захар на снежинки
а светът,
предрешен в бяло,
онемя.
15 януари 2010
Момчето с разрошени коси...
Момчето
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...
Нещо, което...
Има нещо, което
на себе си трябва да кажа:
много е лесно понякога
да решиш да се откажеш.
Там, където ти липсва
път в очертание,
се оказва, че всъщност
е било само миг изпитание.
Не на всяка цена се налага
да целуваш и жаби,
принцовете отдавна умряха,
а принцесите им са баби.
И приказки няма,
всичко се случва на яве,
а... си затворил очи
а... са те изяли...
на себе си трябва да кажа:
много е лесно понякога
да решиш да се откажеш.
Там, където ти липсва
път в очертание,
се оказва, че всъщност
е било само миг изпитание.
Не на всяка цена се налага
да целуваш и жаби,
принцовете отдавна умряха,
а принцесите им са баби.
И приказки няма,
всичко се случва на яве,
а... си затворил очи
а... са те изяли...
12 януари 2010
След малката смърт...
„Всяка раздяла е
като една малка смърт”
Всяка любов, която изтича,
тежи в душата й като смърт,
защо ли й тряба да обича,
след като губи всеки път.
Всяка калинка, която ражда,
рисува на точки света,
а в нея остават само сажди
и червеното на кръвта.
Колко й струват изпитите мигове,
дето в спомени ръсят солта,
колко са тихи нейните викове
като прашинки в пепелта.
За какво й е лунната нощ на раздяла,
когато остава безмълвен дъжда,
и отблясъци стенат под лампата стара,
а утрото в локви от кал я поглежда.
И ако всичко, което изгубва отрича,
как ще успее в живота си тя,
да научи сина си: ако обича,
след малката смърт идва пак пролетта.
като една малка смърт”
Всяка любов, която изтича,
тежи в душата й като смърт,
защо ли й тряба да обича,
след като губи всеки път.
Всяка калинка, която ражда,
рисува на точки света,
а в нея остават само сажди
и червеното на кръвта.
Колко й струват изпитите мигове,
дето в спомени ръсят солта,
колко са тихи нейните викове
като прашинки в пепелта.
За какво й е лунната нощ на раздяла,
когато остава безмълвен дъжда,
и отблясъци стенат под лампата стара,
а утрото в локви от кал я поглежда.
И ако всичко, което изгубва отрича,
как ще успее в живота си тя,
да научи сина си: ако обича,
след малката смърт идва пак пролетта.
10 януари 2010
В министишие...
Тъжни погледи
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...
***
Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...
***
Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...
***
Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...
***
Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...
09 януари 2010
...
Жълтеят неоновите сенки
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.
05 януари 2010
Снежинка
Когато от небето
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.
Абонамент за:
Публикации (Atom)