Безмълвно

Безмълвно е, а тишината стяга,
вися на косъм от една любов.
В шепите ми тъжен вятър
рисува спомен и покров.

Долавям ехото на лято,
погребано в едно море,
вълни се лутат като ято
и падат късчета небе.

В синьото сълзи на лотос
мастилено топят света.
Безмълвно е, като остатък
ухае ехото на смърт.

Утре пак...

Ти навярно не знаеш,
 на мен така ми отива
да мълча до безбожност,
щом нещо в мене умира.
И така ми харесва
да е тихо до болка,
да боли да не спира,
днес друго не мога.
Утре пак ще изгрея,
няма смърт в любовта,
има само усмивки,
дето носят тъга.
Утре пак ще пилея
разноцветни слънца,
ще усмихвам... наистина
някой друг по света.
Утре пак... утре пак,
днес обаче не мога,
днес валя тихо в шепи
и се крия от огъня.

И не пиша, защото...

... не искам да се връщам
към проклетия навик
да ми присядаш
като буца от истини
в тишината на среднощното лято.
... и защото
не искам да зная
дали първата стъпка нататък
ще предхожда последното вдишване
и последния залез, и мрака.
... и защото
не искам да търся
нещо малко като обичане
в пресъхналите си спомени
и да горчи до неистово.
Но съм сигурна, зная
само днес имам шанс да открия
как спра да те чакам.
С една самодивска магия.

Въздишка за събличане

Свършиха ми
всичките измислици,
цялата съм
само за събличане -
от умората
в края на очите
до последните
надежди в косите.
И роклята
от копринени илюзии
се свлича
толкова безшумно.
Ако не можеш
да усмихнеш никого
оставяш ли
следи куршумени?!
Сънуваш ли,
без да си заспивал,
когато сънищата
се оказват
твое минало,
а бъдещето
като пустинен пясък
изтича,
без да си го имал.
И всъщност
живял ли си...
или дълго
си умирал?!
...
Въздишаш?
Добре...
да се събличаме.