Жената, която рисува тъга,
нощем не може да спи.
Тя дълго се взира
в оназ’ проклета луна
и душа от звездите събира.
Тя не умее да бъде сурова,
нещо в нея боли ли, боли.
Денем поглъща жива отрова
от ходещи малки съдби.
Жената, която рисува тъга,
нощем понякога плаче,
разрежда боите със свойта сълза,
а вятър изпраща й здрача.
С коси тя попива среднощна мъгла
и сенки реди по паважа.
Разплита с очи чужди вини
и тайно любовта си им вгражда.
Жената, която рисува тъга,
не може да бъде различна,
дори наранена, небрежно с ръка
махва за сбогом прилично.
Тя не умее да бъде луна,
но дори пред теб не отрича,
чисто и просто това е съдба
да го обича...обича...обича.
12 коментара:
Зная, тъжно е, но пък усмихва така щастливо! :)
Благодаря ти Краси!
Няма нищо лошо в това
по усмивка за всяка тъга :)
Истинско е, а тъгата... Тъгата върви винаги някъде до нас. Нощем, когато сме сами...
А аз не смятам, че е тъжно. Тъгата пречиства и само в нея се ражда истинска обич... В тези редове е попила бяла надежда...
Прави сте и е тъжно, и не е...зависи от гледната точка.Всеки открива това, което иска.
Магьосница си ти, Краси...:)
...казала една вълшебница :)
не обичам да се обаждам вечепочти никъде, но това направо ме разби. благодаря. много.
Оценявам го и благодаря!
:)!
Удивително точно... Прочетох с ... пълната си сетивност...
Благодаря за което!
Публикуване на коментар