Вълшебство за слънце

Слънцето припряно се събуди
в една неделя белоснежна.
Сърдито бе, нацупи устни
съвсем...съвсем като дете.
Въздъхна в жълто към небето
и зад облаче полегна,
изтри сълзичка от сърцето
и мъничко му поолекна.
Една снежинка го намери,
заспало в облачна завивка
и литна право към ушлето,
където тихичко зашепна:
„Не се сърди, не се сърди
и тази зима ще омекне,
щом всички ний се разтопим,
в лъчите ти ще грейне песен.
И по-добре сега се усмихни,
вълшебство е да си вълшебен”.

Нужен ми е малко хаос...

Омръзна ми
от подреденото безличие
на вещите,
натрапващи смъртта.
И никак
не се чувствам истинска
в този свят на суета.
Обърквам се
в собствените си илюзии
и спомените
за една съдба,
която някога
измисли ме безумно.
Нужен ми е малко хаос,
за да се подредя...

Изгрев

Ако може само за миг да изчезна,
само миг ... преди да е съмнало.
Ще се превърна тихо във приказка,
която вятърът шепне в сънища
и ме разказва ... разказва... разказва
в кратък миг, преди да усъмнеш...

Стих за двама

Тя ухае на лято
и сутрин го буди с кафе.
Той отпива дъха й
и се превръща в небе.

Тя усмихва просторите,
а после ражда дъжда.
Той се стапя в косите й
и се събужда в дъга.

Тя го милва с крилете си
и прегръща с любов.
Той я топли с лъчите си
и й вдъхва живот.

Тя подрежда в сърцето му 
теменуги за зима.
Той разпилява душата й
и е горд, че я има.

Тя сънува мечтите му,
а вечер му пише стихове.
Той рисува в очите й
и сбъдва прошепнати мигове.

Целувал ли си някога снежинка...

Целувал ли си някога снежинка...
...от тези най-обикновените,
дето се изсипват посред зима,
защото на небето му е весело
и просто тъй обича да си има
една торба с вълшебства за прозорци.
И когато най-не вярваш, че те има
и някак си ужасно ти е криво,
и цялата изминала година
ти е дарила обич само в погледа на куче,
една снежинка пърхаща и белокрила
докосва устните ти страшно мило
и целия си свят ти подарява
с една целувка – първа и последна...
...
Целувал ли си ...и аз не бях,
но целувката получих
през зимата, в която
една снежинка ме научи,
че вълшебство е това,
което ей-сега ще ти се случи...

---

Утрото се вмъкна много тихо
под завивките на обич закъсняла,
целуна я по устните сънливо
и тя разцъфна в усмивка засияла.

...

Душата - прашна,
сърцето - алчно,
очите - празни,
лицето - властно,
ръцете - мръсни,
нозете - кални,
умът - неясен,
сънят - забравен,
в поглед гаснещ -
живот загубен,
споменът… ненужен.

Като зима...

Празен ден 
наднича зад вратата,
прострелва с поглед  
тъжните прозорци.
Слънчев лъч 
умира по стъклото,
очаквал приказка 
за лятно слънце.
А дъждът танцува 
и нашепва колко
смахнато е 
да изглеждам като зима,
когато цялото 
вълшебство на земята
се случва миг 
преди да те усмихна.

Облачни целувки

Две облачета си играеха в небето,
рисуваха с млечна белота
памукови нюанси от сърцето
и целуваха дъгата по врата.

Но скараха се облачетата ревниво
за неподелени сто милувки
и облякоха елечетата в сиво...
Есен е... и ще валят целувки .

А в неделя ми е трудно да не те обичам...

Не идвай днес, не искам да сънувам,

от сънища си пресуших очите.
Без теб е лесно, просто се изгубвам
в празни интервали между дните.

И ставам на мъгла от монотонност,
обгръщам целия си свят,
но свят без теб е повече безбожност,
какво като на дявола си брат.

А всъщност мен не ме е страх от дяволи,
страхувам се от глътка самота,
откак живея като сянка в душата ти,
умирам и се раждам в пепелта.

Но е неделя и е време за сбогуване,
от утре пак ще бродя в мъгла.
Хайде, да приключим без ръкуване,
че ми е трудно просто да те премълча.

Снежинка ...сълзичкова

Една снежинка босонога,
подранила през октомври,
заслуша се в тишината
и в сълзичка се затвори...

Една звездичка засияла
в очите ти се ококори,
прошепна нещо на луната
и сълзичката разтвори...

Той и Тя

Той се прибираше

ужасно тъжен,

в шест заключваше душата си

сред четири стени.

И все искаше да бъде

малко по-различен:

такъв, какъвто

тя го помни...може би.

Но всеки път отлиташе

на място тъй безлюдно,

че трудно му се случваше

да чуе отстрани

думите, които

тя нежно му шепти.

А тя така го чакаше

с ухание на нежност

и с есенни целувки

да го разтопи.

Но любовта потъваше

в тъжната безбрежност

на неговите толкова

несбъднати очи.

И ето, че забравяше

колко го обича,

че той за нея бе

тайната мечта,

която тя отдавна

(преди безброй лета)

съвсем... съвсем невинно

наум си пожела

пред най-красивата,

светеща и истинска

коледна елха.

И тъй с годините

(или заради римите)

тя постепенно

спря да му шепти.

А той...

съвсем естествено,

просто някак есенно

(може би от времето)

остави я да мисли,

че не го боли.

Може би

Снимка:Lynne Lancaster

Може би не е съвсем нормално
да гледаш как увяхват цветовете,
да се усмихваш тъжно, някак нереално
на обичта, разпиляла се с ветровете.

Може би е малко нелогично
да чакаш някого, а недочакал себе си
да искаш да се случиш по-различно,
когато всички пътища към себе си заключил си.

Може би е странно глуповато
да имаш огън в сърцето за раздаване
и всичко в тебе да е тъй крилато,
а всъщност да си гол от необичане.

Може би..., а може би не е...

Две думички

Две думички се спънаха до теб
и рошавият вятър ги отнесе
преди да разбере светът,
че те обичам ... и нищо, че е есен!

А ти… така не се научи

Сигурно, защото съм различна,
не ухая на цветя в ранна пролет
и косите ми не са на самодива,
погалят ли те – пари като от коприва.
Ръцете ми не са безкрайно нежни,
след моите милувки ще си в белези.
Ще търсиш стари билки, с които
ще кърпиш раните от всяка наша среща.
И очите ми не са невинни грешки,
за да може в тях да се стопиш.
Погледна ли те – сто змии насреща,
отровно в тебе чакат да се впият.
А ти… така не се научи -
във вещица кога и да се влюбиш
през нощите ще страдаш като буден,
а през деня за нощи ще тъгуваш.

изображение: тук

За нея...

/на Маги/

За нея няма
чужди вини,
тя е тази,
която отровя
светлината
в дните на всички.
Тя е ужасна ... 
проклета глупачка
и не разбира 
от думи и срички.
Тя никога не е права
и все за всичко греши.
Тя е трънче в окото от ляво
и нека така й се пада ...
все нея да я боли.
Тя не рисува усмивки,
а само стреля с очи,
тя вечно играе с дяволи
и танцува на лунни лъчи.
Тя е тази, 
която оголи 
до кости душите ви
и видяхте, 
че само плява
има там, където кърви.
Тя е тази, която плати
за безгрешните ви мечти
и тази, която ще купи
на заем взетите ви
съдби.
Тя е тази, 
едничка останала
на дъното,
всезнайка,
която всяка сутрин
горчи в кафето ви
като утайка.

Изображение: тук

Акорди тишина

Последните акорди тишина
се свлякоха
по голото й рамо.

Два нежни полутона
в сълза
отнесоха й мислите в соната.

Ухаеше среднощната тъма
на обич,
от която съмва рано.

А вятърът рисуваше
крила,
с които отлетя на сън луната.

И стана чудо...
никак не подхождаше
на есента,

но тя се влюби...лудо
в хлапака-дъжд...
и в(ъв)... едно пиано.

изображение: от тук

91

Не... не те мразя...
И не... не е лично...
Вземи каквото си искаш,
но ще е излишно...
За там, където отиваш,
друг предплатил е...
Е... не много,
но... ще ми стигне 
за няколко кръчми, 
2-3 жени
и малко почивка
без живот на повикване.
Хайде... приключвай...
целувай жената,
децата...
ако имаш и куче...и котка...
Да... да ще поплачат...,
но ще им мине...
Всъщност ....я, чакай...
налей ми едно малко...
Не бе... не за кураж.
Аз съм вече претръпнал,
ти си ми номер... 91-ви.
Спусък ... свистене
... найлонов чувал...
малко копане...
и ... съм приключил с тебе.
Да се готви номер 92.
Как ще живея ли...
А... не ми пука...
Днес съм за гъби,
а утре ... утре 
някой друг... 
ще събира боклука.
Че какво му е трудното...
да убиваш е лесно,
по-трудно е...
да ставаш за обичане.

Сънувай ме ... на 29-ти само

Сънувай ме,
когато си измислен
когато ти се струва,
че си цял.
Сънувай ме
измамна и скалиста
и сякаш в друг живот
си ме мечтал.
Сънувай ме
и в сън ме разпилявай,
в шепа прах душата ми
побрал.
Сънувай ме
и в шепот ме създавай,
въдишките по пътя си
събрал.
Сънувай ме
единствено, когато
светът се е побъркал
и е спрял.
Сънувай ме
в себе си, когато
усетиш, че въпросите
мълчат.
Сънувай ме
разлистена и млада,
с очи, които нежно
ти шептят.

Сънувай ме
на 29-ти рано,
тогава няма да се сбъдна
само.

Изображение: от тук

Три без пет

Два погледа
се срещнаха
в неделя
на уличката,
носеща късмет.
Случайно мигна
синьото в нея,
кафевият застина
за момент.
И времето поспря
да си отдъхне
в близкото кафе
за сладолед,
усмихна се чаровно
на лунички
случаен слънчев лъч
в три без пет.
В едно кафе с
горчиво любопитство
надзърташе небето
закачливо,
напомняйки за себе си,
закашля,
смени нюансите
в леко светло сиво.
Изпрати
малки капчици
да кажат,
че три без пет
е най-чудесното
начало.