Тихо... тихо...

...днес небето е облачно
от недоспалите мои тъги
и протегнало длани тревожно
ме прегръща със своите мъгли.
А градът ме гледа намръщено,
свъсил чело, поклаща глава:
„нямам никакво ресто за връщане,
че си тук, какво от това”.
Светофари намигат надменно,
разпределят ми дни и посоки.
Всичко в мен днес крещи на подземно,
твоите думи раняват жестоко.

Падаща звезда

Щом градът
отпусне рамене
и умората
над него легне,
нощта ще спусне
своите криле,
назад косите
ще отметне.
Ще обсипе
цялото небе
с безброй звезди,
които шепнат тебе.
А аз ще ги броя
приспивно
и ще чакам някога
след дълъг ден
да падне мъничка звезда
и най-наивно
ще се надявам
да си пожелаеш мен.

Математическо прощаване

Ще ме прощаваш,
но ще си остана
чуждо минало
на математическите
ни сечения,
защото
нямам сили
все да чакам
някакви си точки
на пресичане,
да се надявам
на случайни лъчове,
с които
да се срещнат
допирателните
на очите ни
и да мисля
как така се случи
в най-неподходящия
сезон за влюбване
да се разпилея в
недосънувани окръжности
с център
точно теб.

Снежинки от теб

Прокраднах се
на пръсти в съня ти,
не се сърди,
бе необратимо.
Заслушах се
в тишината на дъха ти
и нямах сили ...
стана ми необходимо
да бъда там,
където други скитат,
където все
се нижат бели пеперуди,
крилати като мислите,
които ме оплитат.
От тях на времето обаче
му е тъй студено,
че се завива
с бялата си дрешка,
сгушва се
от ляво... до сърцето
и вече зная
не е, няма грешка:
събуди ли се
времето в мене
до една
снежинките от теб
ще ми отнеме.

...

По празниците
никак не съм будна,
заспивам рано, рано
и не ме търси,
когато се събудя
ставам скучна,
а шапка ми невидимка
не върви.
Не мога
да се скрия от очите,
не мога
да се слея с тишина.
Аз съм тук
и пак ще се опитам
да заспя до тебе –
в празника си сгушена.