Облачни целувки

Две облачета си играеха в небето,
рисуваха с млечна белота
памукови нюанси от сърцето
и целуваха дъгата по врата.

Но скараха се облачетата ревниво
за неподелени сто милувки
и облякоха елечетата в сиво...
Есен е... и ще валят целувки .

А в неделя ми е трудно да не те обичам...

Не идвай днес, не искам да сънувам,

от сънища си пресуших очите.
Без теб е лесно, просто се изгубвам
в празни интервали между дните.

И ставам на мъгла от монотонност,
обгръщам целия си свят,
но свят без теб е повече безбожност,
какво като на дявола си брат.

А всъщност мен не ме е страх от дяволи,
страхувам се от глътка самота,
откак живея като сянка в душата ти,
умирам и се раждам в пепелта.

Но е неделя и е време за сбогуване,
от утре пак ще бродя в мъгла.
Хайде, да приключим без ръкуване,
че ми е трудно просто да те премълча.

Снежинка ...сълзичкова

Една снежинка босонога,
подранила през октомври,
заслуша се в тишината
и в сълзичка се затвори...

Една звездичка засияла
в очите ти се ококори,
прошепна нещо на луната
и сълзичката разтвори...

Той и Тя

Той се прибираше

ужасно тъжен,

в шест заключваше душата си

сред четири стени.

И все искаше да бъде

малко по-различен:

такъв, какъвто

тя го помни...може би.

Но всеки път отлиташе

на място тъй безлюдно,

че трудно му се случваше

да чуе отстрани

думите, които

тя нежно му шепти.

А тя така го чакаше

с ухание на нежност

и с есенни целувки

да го разтопи.

Но любовта потъваше

в тъжната безбрежност

на неговите толкова

несбъднати очи.

И ето, че забравяше

колко го обича,

че той за нея бе

тайната мечта,

която тя отдавна

(преди безброй лета)

съвсем... съвсем невинно

наум си пожела

пред най-красивата,

светеща и истинска

коледна елха.

И тъй с годините

(или заради римите)

тя постепенно

спря да му шепти.

А той...

съвсем естествено,

просто някак есенно

(може би от времето)

остави я да мисли,

че не го боли.

Може би

Снимка:Lynne Lancaster

Може би не е съвсем нормално
да гледаш как увяхват цветовете,
да се усмихваш тъжно, някак нереално
на обичта, разпиляла се с ветровете.

Може би е малко нелогично
да чакаш някого, а недочакал себе си
да искаш да се случиш по-различно,
когато всички пътища към себе си заключил си.

Може би е странно глуповато
да имаш огън в сърцето за раздаване
и всичко в тебе да е тъй крилато,
а всъщност да си гол от необичане.

Може би..., а може би не е...