Повече от нищо

Аз не крия –
мога без тебе,
ти отдавна
можеш без мен.
В този свят
на безкрайно отнемане
нас ни свързва
мисълта
да сме спомени.

Непреглътнато

Днес съм глуха,
ужасно съм глуха,
недочувам
твоите стъпки.
Тишината
е толкова суха,
изкрещях
любовта си на глътки.

Стъпките по пясъка

Може би случайно,
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.

И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,

ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.

От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.

И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.

Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,

нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.

Захар на снежинки

Вятърът
горчиво затактува
песен
за изгубени сърца.
Намръщи се небето,
залудува
и прободе облаците
с перца.
Заплакаха...
сълзите им мънинки
се стекоха
към болната земя.
И ето...
вън се сипе
захар на снежинки
а светът,
предрешен в бяло,
онемя.

Момчето с разрошени коси...

Момчето
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
 русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...

Нещо, което...

Има нещо, което
на себе си трябва да кажа:
много е лесно понякога
да решиш да се откажеш.
Там, където ти липсва
път в очертание,
се оказва, че всъщност
е било само миг изпитание.
Не на всяка цена се налага
да целуваш и жаби,
принцовете отдавна умряха,
а принцесите им са баби.
И приказки няма,
всичко се случва на яве,
а... си затворил очи
а... са те изяли...

След малката смърт...

                           „Всяка раздяла е 
                                   като една малка смърт”

Всяка любов, която изтича,
тежи в душата й като смърт,
защо ли й тряба да обича,
след като губи всеки път.

Всяка калинка, която ражда,
рисува на точки света,
а в нея остават само сажди
и червеното на кръвта.

Колко й струват изпитите мигове,
дето в спомени ръсят солта,
колко са тихи нейните викове
като прашинки в пепелта.

За какво й е лунната нощ на раздяла,
когато остава безмълвен дъжда,
и отблясъци стенат под лампата стара,
а утрото в локви от кал я поглежда.

И ако всичко, което изгубва отрича,
как ще успее в живота си тя,
да научи сина си: ако обича,
след малката смърт идва пак пролетта.

В министишие...

Тъжни погледи
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...

***

Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...

***

Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...

...

Жълтеят неоновите сенки
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.

Снежинка

Когато от небето
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.