(подарено)
Когато тишината ослепява,
усещам само твоето дихание
да ме обгръща в бледото лилаво
на спомена от минало мълчание.
Когато избледняват полусенките
на най-недосънуваните ми целувки,
превръщам се във въглен и изгарям,
след мен се стеле пепел от светулки.
Когато в сънищата ми те няма,
допирът до тялото е влюбване,
от което се събуждат пеперуди
и летят в косите ми до лудване.
Когато се изгубят всички погледи,
и нещо в тебе стене в забрава,
името ми прошепни в огън,
щом обичам, значи още дишам жарава.
29 декември 2009
27 декември 2009
Пожелание...
...следколедно или предновогодишно
Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.
В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.
И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.
Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!
Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.
В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.
И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.
Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!
19 декември 2009
Наситеното черно не убива
Разчупих се
на малки тишини,
от които капе
като кръв отрова.
Отвън се смея,
а отвътре ме гори.
Има болки режат,
докато мълчим.
А думите
заключена прокоба,
затворили са
черното си име.
И как да се забрави,
щом не спи,
отрязаният спомен
от крило на гълъб.
Наситеното черно
не убива,
убиват малките
надраскани души
на думите,
които си спестяваме,
но ветровете
в погледите ни
предвещават
началото на урагана.
на малки тишини,
от които капе
като кръв отрова.
Отвън се смея,
а отвътре ме гори.
Има болки режат,
докато мълчим.
А думите
заключена прокоба,
затворили са
черното си име.
И как да се забрави,
щом не спи,
отрязаният спомен
от крило на гълъб.
Наситеното черно
не убива,
убиват малките
надраскани души
на думите,
които си спестяваме,
но ветровете
в погледите ни
предвещават
началото на урагана.
09 декември 2009
Под дъжда...
Под дъжда...
Под дъжда те чакам, обич моя,
под перлените капки самота
и там ще бъда само твоя,
щом сърцето ми нашепва тишина.
Единствено в очите ти ще капя,
ще бъда неочаквано вълнение,
по бузите ти плахо ще се стичам
до гънките на твоята усмивка.
Ще се разтворя по устните ти нежно
и бавно ще се влея в тебе,
но ти ще ме издишаш за последно
с аромат от твоята душа,
защото всеки дъжд е влюбен
в една несбъдната дъга...
01 декември 2009
На крачка встрани и до теб
Когато тогава някой ти каже,
че нещо е толкова колкото,
ти не му вярвай, нищо не става
с граници някъде там.
Дали си тук или пък нийде те няма,
има ли смисъл сега,
просто защото винаги става,
както избрал си си сам.
И дори да си мислиш,
че ти си единствен
и никой не срещаш напред
и навярно не вярваш,
но винаги гледай
не само напред, а навред,
защото понякога, някой те чака
на крачка встрани и до теб...
че нещо е толкова колкото,
ти не му вярвай, нищо не става
с граници някъде там.
Дали си тук или пък нийде те няма,
има ли смисъл сега,
просто защото винаги става,
както избрал си си сам.
И дори да си мислиш,
че ти си единствен
и никой не срещаш напред
и навярно не вярваш,
но винаги гледай
не само напред, а навред,
защото понякога, някой те чака
на крачка встрани и до теб...
27 ноември 2009
Жената, която рисува тъга
Жената, която рисува тъга,
нощем не може да спи.
Тя дълго се взира
в оназ’ проклета луна
и душа от звездите събира.
Тя не умее да бъде сурова,
нещо в нея боли ли, боли.
Денем поглъща жива отрова
от ходещи малки съдби.
Жената, която рисува тъга,
нощем понякога плаче,
разрежда боите със свойта сълза,
а вятър изпраща й здрача.
С коси тя попива среднощна мъгла
и сенки реди по паважа.
Разплита с очи чужди вини
и тайно любовта си им вгражда.
Жената, която рисува тъга,
не може да бъде различна,
дори наранена, небрежно с ръка
махва за сбогом прилично.
Тя не умее да бъде луна,
но дори пред теб не отрича,
чисто и просто това е съдба
да го обича...обича...обича.
нощем не може да спи.
Тя дълго се взира
в оназ’ проклета луна
и душа от звездите събира.
Тя не умее да бъде сурова,
нещо в нея боли ли, боли.
Денем поглъща жива отрова
от ходещи малки съдби.
Жената, която рисува тъга,
нощем понякога плаче,
разрежда боите със свойта сълза,
а вятър изпраща й здрача.
С коси тя попива среднощна мъгла
и сенки реди по паважа.
Разплита с очи чужди вини
и тайно любовта си им вгражда.
Жената, която рисува тъга,
не може да бъде различна,
дори наранена, небрежно с ръка
махва за сбогом прилично.
Тя не умее да бъде луна,
но дори пред теб не отрича,
чисто и просто това е съдба
да го обича...обича...обича.
Чай с лимон и късче небе
- Добро утро... Чай?
- Да...може би е... А ти? Искаш ли...
късче от небето ми...без облаци...
необятно ...синьо ... истинско...
като миг, неизживян... като песен ...
като стих... като спомен ... за луна...
............................................................
- А после?
- ...няма после... само тишина... ти... и ...
.............................................................
- И?
- Лимонче...
- ?!?
- За чая ...
- Да... чая... А небето?
- А какво е небе... без чай с лимон ...
и дъха ти... до мен...омагьосващ...
- Да...може би е... А ти? Искаш ли...
късче от небето ми...без облаци...
необятно ...синьо ... истинско...
като миг, неизживян... като песен ...
като стих... като спомен ... за луна...
............................................................
- А после?
- ...няма после... само тишина... ти... и ...
.............................................................
- И?
- Лимонче...
- ?!?
- За чая ...
- Да... чая... А небето?
- А какво е небе... без чай с лимон ...
и дъха ти... до мен...омагьосващ...
23 ноември 2009
Една надежда
Една надежда мъничка и свежа
се сгуши в дланите ми на момиче
и аз я галя и тихичко подреждам
листенцата й бели... на кокиче.
И тя заспива в шепите ми топли
на декемврийска утрин като птиче,
за да се събуди с дъх на морски вопли
и въздишката на моето „обичам”.
се сгуши в дланите ми на момиче
и аз я галя и тихичко подреждам
листенцата й бели... на кокиче.
И тя заспива в шепите ми топли
на декемврийска утрин като птиче,
за да се събуди с дъх на морски вопли
и въздишката на моето „обичам”.
Тринадесет магии
Тринадесет магии ще забъркам,
не теб, а себе си наричам,
когато няма при кого да се завърнеш,
ела при мен, аз пак ще те обичам.
не теб, а себе си наричам,
когато няма при кого да се завърнеш,
ела при мен, аз пак ще те обичам.
Вълшебство за слънце
Слънцето припряно се събуди
в една неделя белоснежна.
Сърдито бе, нацупи устни
съвсем...съвсем като дете.
Въздъхна в жълто към небето
и зад облаче полегна,
изтри сълзичка от сърцето
и мъничко му поолекна.
Една снежинка го намери,
заспало в облачна завивка
и литна право към ушлето,
където тихичко зашепна:
„Не се сърди, не се сърди
и тази зима ще омекне,
щом всички ний се разтопим,
в лъчите ти ще грейне песен.
И по-добре сега се усмихни,
вълшебство е да си вълшебен”.
в една неделя белоснежна.
Сърдито бе, нацупи устни
съвсем...съвсем като дете.
Въздъхна в жълто към небето
и зад облаче полегна,
изтри сълзичка от сърцето
и мъничко му поолекна.
Една снежинка го намери,
заспало в облачна завивка
и литна право към ушлето,
където тихичко зашепна:
„Не се сърди, не се сърди
и тази зима ще омекне,
щом всички ний се разтопим,
в лъчите ти ще грейне песен.
И по-добре сега се усмихни,
вълшебство е да си вълшебен”.
22 ноември 2009
Нужен ми е малко хаос...
Омръзна ми
от подреденото безличие
на вещите,
натрапващи смъртта.
И никак
не се чувствам истинска
в този свят на суета.
Обърквам се
в собствените си илюзии
и спомените
за една съдба,
която някога
измисли ме безумно.
Нужен ми е малко хаос,
за да се подредя...
от подреденото безличие
на вещите,
натрапващи смъртта.
И никак
не се чувствам истинска
в този свят на суета.
Обърквам се
в собствените си илюзии
и спомените
за една съдба,
която някога
измисли ме безумно.
Нужен ми е малко хаос,
за да се подредя...
19 ноември 2009
Изгрев
Ако може само за миг да изчезна,
само миг ... преди да е съмнало.
Ще се превърна тихо във приказка,
която вятърът шепне в сънища
и ме разказва ... разказва... разказва
в кратък миг, преди да усъмнеш...
16 ноември 2009
Стих за двама
Тя ухае на лято
и сутрин го буди с кафе.
Той отпива дъха й
и се превръща в небе.
Тя усмихва просторите,
а после ражда дъжда.
Той се стапя в косите й
и се събужда в дъга.
Тя го милва с крилете си
и прегръща с любов.
Той я топли с лъчите си
и й вдъхва живот.
Тя подрежда в сърцето му
теменуги за зима.
Той разпилява душата й
и е горд, че я има.
Тя сънува мечтите му,
а вечер му пише стихове.
Той рисува в очите й
и сбъдва прошепнати мигове.
и сутрин го буди с кафе.
Той отпива дъха й
и се превръща в небе.
Тя усмихва просторите,
а после ражда дъжда.
Той се стапя в косите й
и се събужда в дъга.
Тя го милва с крилете си
и прегръща с любов.
Той я топли с лъчите си
и й вдъхва живот.
Тя подрежда в сърцето му
теменуги за зима.
Той разпилява душата й
и е горд, че я има.
Тя сънува мечтите му,
а вечер му пише стихове.
Той рисува в очите й
и сбъдва прошепнати мигове.
12 ноември 2009
Целувал ли си някога снежинка...
Целувал ли си някога снежинка...
...от тези най-обикновените,
дето се изсипват посред зима,
защото на небето му е весело
и просто тъй обича да си има
една торба с вълшебства за прозорци.
И когато най-не вярваш, че те има
и някак си ужасно ти е криво,
и цялата изминала година
ти е дарила обич само в погледа на куче,
една снежинка пърхаща и белокрила
докосва устните ти страшно мило
и целия си свят ти подарява
с една целувка – първа и последна...
...
Целувал ли си ...и аз не бях,
но целувката получих
през зимата, в която
една снежинка ме научи,
че вълшебство е това,
което ей-сега ще ти се случи...
...от тези най-обикновените,
дето се изсипват посред зима,
защото на небето му е весело
и просто тъй обича да си има
една торба с вълшебства за прозорци.
И когато най-не вярваш, че те има
и някак си ужасно ти е криво,
и цялата изминала година
ти е дарила обич само в погледа на куче,
една снежинка пърхаща и белокрила
докосва устните ти страшно мило
и целия си свят ти подарява
с една целувка – първа и последна...
...
Целувал ли си ...и аз не бях,
но целувката получих
през зимата, в която
една снежинка ме научи,
че вълшебство е това,
което ей-сега ще ти се случи...
10 ноември 2009
---
Утрото се вмъкна много тихо
под завивките на обич закъсняла,
целуна я по устните сънливо
и тя разцъфна в усмивка засияла.
под завивките на обич закъсняла,
целуна я по устните сънливо
и тя разцъфна в усмивка засияла.
...
Душата - прашна,
сърцето - алчно,
очите - празни,
лицето - властно,
ръцете - мръсни,
нозете - кални,
умът - неясен,
сънят - забравен,
в поглед гаснещ -
живот загубен,
споменът… ненужен.
сърцето - алчно,
очите - празни,
лицето - властно,
ръцете - мръсни,
нозете - кални,
умът - неясен,
сънят - забравен,
в поглед гаснещ -
живот загубен,
споменът… ненужен.
08 ноември 2009
Като зима...
Празен ден
наднича зад вратата,
прострелва с поглед
тъжните прозорци.
Слънчев лъч
умира по стъклото,
очаквал приказка
за лятно слънце.
А дъждът танцува
и нашепва колко
смахнато е
да изглеждам като зима,
когато цялото
вълшебство на земята
се случва миг
преди да те усмихна.
наднича зад вратата,
прострелва с поглед
тъжните прозорци.
Слънчев лъч
умира по стъклото,
очаквал приказка
за лятно слънце.
А дъждът танцува
и нашепва колко
смахнато е
да изглеждам като зима,
когато цялото
вълшебство на земята
се случва миг
преди да те усмихна.
15 октомври 2009
Облачни целувки
Две облачета си играеха в небето,
рисуваха с млечна белота
памукови нюанси от сърцето
и целуваха дъгата по врата.
Но скараха се облачетата ревниво
за неподелени сто милувки
и облякоха елечетата в сиво...
Есен е... и ще валят целувки .
рисуваха с млечна белота
памукови нюанси от сърцето
и целуваха дъгата по врата.
Но скараха се облачетата ревниво
за неподелени сто милувки
и облякоха елечетата в сиво...
Есен е... и ще валят целувки .
12 октомври 2009
А в неделя ми е трудно да не те обичам...
Не идвай днес, не искам да сънувам,
от сънища си пресуших очите.
Без теб е лесно, просто се изгубвам
в празни интервали между дните.
И ставам на мъгла от монотонност,
обгръщам целия си свят,
но свят без теб е повече безбожност,
какво като на дявола си брат.
А всъщност мен не ме е страх от дяволи,
страхувам се от глътка самота,
откак живея като сянка в душата ти,
умирам и се раждам в пепелта.
Но е неделя и е време за сбогуване,
от утре пак ще бродя в мъгла.
Хайде, да приключим без ръкуване,
че ми е трудно просто да те премълча.
Без теб е лесно, просто се изгубвам
в празни интервали между дните.
И ставам на мъгла от монотонност,
обгръщам целия си свят,
но свят без теб е повече безбожност,
какво като на дявола си брат.
А всъщност мен не ме е страх от дяволи,
страхувам се от глътка самота,
откак живея като сянка в душата ти,
умирам и се раждам в пепелта.
Но е неделя и е време за сбогуване,
от утре пак ще бродя в мъгла.
Хайде, да приключим без ръкуване,
че ми е трудно просто да те премълча.
09 октомври 2009
Снежинка ...сълзичкова
Една снежинка босонога,
подранила през октомври,
заслуша се в тишината
и в сълзичка се затвори...
Една звездичка засияла
в очите ти се ококори,
прошепна нещо на луната
и сълзичката разтвори...
подранила през октомври,
заслуша се в тишината
и в сълзичка се затвори...
Една звездичка засияла
в очите ти се ококори,
прошепна нещо на луната
и сълзичката разтвори...
04 октомври 2009
Той и Тя
Той се прибираше
ужасно тъжен,
в шест заключваше душата си
сред четири стени.
И все искаше да бъде
малко по-различен:
такъв, какъвто
тя го помни...може би.
Но всеки път отлиташе
на място тъй безлюдно,
че трудно му се случваше
да чуе отстрани
думите, които
тя нежно му шепти.
А тя така го чакаше
с ухание на нежност
и с есенни целувки
да го разтопи.
Но любовта потъваше
в тъжната безбрежност
на неговите толкова
несбъднати очи.
И ето, че забравяше
колко го обича,
че той за нея бе
тайната мечта,
която тя отдавна
(преди безброй лета)
съвсем... съвсем невинно
наум си пожела
пред най-красивата,
светеща и истинска
коледна елха.
И тъй с годините
(или заради римите)
тя постепенно
спря да му шепти.
А той...
съвсем естествено,
просто някак есенно
(може би от времето)
остави я да мисли,
че не го боли.
01 октомври 2009
Може би
Може би не е съвсем нормално
да гледаш как увяхват цветовете,
да се усмихваш тъжно, някак нереално
на обичта, разпиляла се с ветровете.
Може би е малко нелогично
да чакаш някого, а недочакал себе си
да искаш да се случиш по-различно,
когато всички пътища към себе си заключил си.
Може би е странно глуповато
да имаш огън в сърцето за раздаване
и всичко в тебе да е тъй крилато,
а всъщност да си гол от необичане.
Може би..., а може би не е...
25 септември 2009
Две думички
Две думички се спънаха до теб
и рошавият вятър ги отнесе
преди да разбере светът,
че те обичам ... и нищо, че е есен!
21 септември 2009
А ти… така не се научи
Сигурно, защото съм различна,
не ухая на цветя в ранна пролет
и косите ми не са на самодива,
погалят ли те – пари като от коприва.
Ръцете ми не са безкрайно нежни,
след моите милувки ще си в белези.
Ще търсиш стари билки, с които
ще кърпиш раните от всяка наша среща.
И очите ми не са невинни грешки,
за да може в тях да се стопиш.
Погледна ли те – сто змии насреща,
отровно в тебе чакат да се впият.
А ти… така не се научи -
във вещица кога и да се влюбиш
през нощите ще страдаш като буден,
а през деня за нощи ще тъгуваш.
изображение: тук
18 септември 2009
За нея...
/на Маги/
За нея няма
чужди вини,
тя е тази,
която отровя
светлината
в дните на всички.
Тя е ужасна ...
проклета глупачка
и не разбира
от думи и срички.
Тя никога не е права
и все за всичко греши.
Тя е трънче в окото от ляво
и нека така й се пада ...
все нея да я боли.
Тя не рисува усмивки,
а само стреля с очи,
тя вечно играе с дяволи
и танцува на лунни лъчи.
Тя е тази,
която оголи
до кости душите ви
и видяхте,
че само плява
има там, където кърви.
Тя е тази, която плати
за безгрешните ви мечти
и тази, която ще купи
на заем взетите ви
съдби.
Тя е тази,
едничка останала
на дъното,
всезнайка,
която всяка сутрин
горчи в кафето ви
като утайка.
чужди вини,
тя е тази,
която отровя
светлината
в дните на всички.
Тя е ужасна ...
проклета глупачка
и не разбира
от думи и срички.
Тя никога не е права
и все за всичко греши.
Тя е трънче в окото от ляво
и нека така й се пада ...
все нея да я боли.
Тя не рисува усмивки,
а само стреля с очи,
тя вечно играе с дяволи
и танцува на лунни лъчи.
Тя е тази,
която оголи
до кости душите ви
и видяхте,
че само плява
има там, където кърви.
Тя е тази, която плати
за безгрешните ви мечти
и тази, която ще купи
на заем взетите ви
съдби.
Тя е тази,
едничка останала
на дъното,
всезнайка,
която всяка сутрин
горчи в кафето ви
като утайка.
Изображение: тук
15 септември 2009
Акорди тишина
Последните акорди тишина
се свлякоха
по голото й рамо.
Два нежни полутона
в сълза
отнесоха й мислите в соната.
Ухаеше среднощната тъма
на обич,
от която съмва рано.
А вятърът рисуваше
крила,
с които отлетя на сън луната.
И стана чудо...
никак не подхождаше
на есента,
но тя се влюби...лудо
в хлапака-дъжд...
и в(ъв)... едно пиано.
се свлякоха
по голото й рамо.
Два нежни полутона
в сълза
отнесоха й мислите в соната.
Ухаеше среднощната тъма
на обич,
от която съмва рано.
А вятърът рисуваше
крила,
с които отлетя на сън луната.
И стана чудо...
никак не подхождаше
на есента,
но тя се влюби...лудо
в хлапака-дъжд...
и в(ъв)... едно пиано.
изображение: от тук
11 септември 2009
91
Не... не те мразя...
И не... не е лично...
Вземи каквото си искаш,
но ще е излишно...
За там, където отиваш,
друг предплатил е...
Е... не много,
но... ще ми стигне
за няколко кръчми,
2-3 жени
и малко почивка
без живот на повикване.
Хайде... приключвай...
целувай жената,
децата...
ако имаш и куче...и котка...
Да... да ще поплачат...,
но ще им мине...
Всъщност ....я, чакай...
налей ми едно малко...
Не бе... не за кураж.
Аз съм вече претръпнал,
ти си ми номер... 91-ви.
Спусък ... свистене
... найлонов чувал...
малко копане...
и ... съм приключил с тебе.
Да се готви номер 92.
Как ще живея ли...
А... не ми пука...
Днес съм за гъби,
а утре ... утре
някой друг...
ще събира боклука.
Че какво му е трудното...
да убиваш е лесно,
по-трудно е...
да ставаш за обичане.
И не... не е лично...
Вземи каквото си искаш,
но ще е излишно...
За там, където отиваш,
друг предплатил е...
Е... не много,
но... ще ми стигне
за няколко кръчми,
2-3 жени
и малко почивка
без живот на повикване.
Хайде... приключвай...
целувай жената,
децата...
ако имаш и куче...и котка...
Да... да ще поплачат...,
но ще им мине...
Всъщност ....я, чакай...
налей ми едно малко...
Не бе... не за кураж.
Аз съм вече претръпнал,
ти си ми номер... 91-ви.
Спусък ... свистене
... найлонов чувал...
малко копане...
и ... съм приключил с тебе.
Да се готви номер 92.
Как ще живея ли...
А... не ми пука...
Днес съм за гъби,
а утре ... утре
някой друг...
ще събира боклука.
Че какво му е трудното...
да убиваш е лесно,
по-трудно е...
да ставаш за обичане.
09 септември 2009
Сънувай ме ... на 29-ти само
Сънувай ме,
когато си измислен
когато ти се струва,
че си цял.
Сънувай ме
измамна и скалиста
и сякаш в друг живот
си ме мечтал.
Сънувай ме
и в сън ме разпилявай,
в шепа прах душата ми
побрал.
Сънувай ме
и в шепот ме създавай,
въдишките по пътя си
събрал.
Сънувай ме
единствено, когато
светът се е побъркал
и е спрял.
Сънувай ме
в себе си, когато
усетиш, че въпросите
мълчат.
Сънувай ме
разлистена и млада,
с очи, които нежно
ти шептят.
Сънувай ме
на 29-ти рано,
тогава няма да се сбъдна
само.
07 септември 2009
Три без пет
Два погледа
се срещнаха
в неделя
на уличката,
носеща късмет.
Случайно мигна
синьото в нея,
кафевият застина
за момент.
И времето поспря
да си отдъхне
в близкото кафе
за сладолед,
усмихна се чаровно
на лунички
случаен слънчев лъч
в три без пет.
В едно кафе с
горчиво любопитство
надзърташе небето
закачливо,
напомняйки за себе си,
закашля,
смени нюансите
в леко светло сиво.
Изпрати
малки капчици
да кажат,
че три без пет
е най-чудесното
начало.
се срещнаха
в неделя
на уличката,
носеща късмет.
Случайно мигна
синьото в нея,
кафевият застина
за момент.
И времето поспря
да си отдъхне
в близкото кафе
за сладолед,
усмихна се чаровно
на лунички
случаен слънчев лъч
в три без пет.
В едно кафе с
горчиво любопитство
надзърташе небето
закачливо,
напомняйки за себе си,
закашля,
смени нюансите
в леко светло сиво.
Изпрати
малки капчици
да кажат,
че три без пет
е най-чудесното
начало.
27 август 2009
Пристан за връщане
Аз не искам да бъдеш виновен
за всяка моя несбъдната сянка.
Искам просто с поглед любовен
да влудяваш душата ми жарка.
И не искам да бъдеш смирен,
закотвен сред буря от страсти.
Искам само човекът до мен
да обича до смърт и да мрази.
Не, не искам да бъдеш различен
и чужда любов да ми вричаш.
Зная, никак не си романтичен,
но до мен ли си – като луд да обичаш.
Аз не искам да бъдеш море,
щом брегът те гледа намръщено.
Стига ми да бъдеш за мен
последния пристан за връщане.
Вдъхновено по акварели: Андрей Янев
26 август 2009
Без много смисъл
Той всеки ден
открадваше от злото
по нещо малко,
сиво като пепел,
а после
си продаваше мечтите
за копчета, с които
закопчаваше палтото
и трупаше
ужасно много вещи,
разменяше ги лесно
срещу част от себе си,
душата му
отключи черна бездна,
отвори ад
за всичките му спомени.
И стана някак лесно
да зачеркне себе си,
погреба тихо блясъка
в очите,
старателно изтри
цвета им,
остави само сивото,
с което
пропъди чистото
у себе си - детето.
В края на света
усети огън
гореше той,
сърцето му
от белези
просмукваше
с последната отрова
най-живият копнеж
да бъде себе си.
И тъй ...
отива си без име,
без обич, без тъга
и без сълзи
един човек,
родил за себе си
умиране,
преди да срещне
всъщност
сам Смъртта.
открадваше от злото
по нещо малко,
сиво като пепел,
а после
си продаваше мечтите
за копчета, с които
закопчаваше палтото
и трупаше
ужасно много вещи,
разменяше ги лесно
срещу част от себе си,
душата му
отключи черна бездна,
отвори ад
за всичките му спомени.
И стана някак лесно
да зачеркне себе си,
погреба тихо блясъка
в очите,
старателно изтри
цвета им,
остави само сивото,
с което
пропъди чистото
у себе си - детето.
В края на света
усети огън
гореше той,
сърцето му
от белези
просмукваше
с последната отрова
най-живият копнеж
да бъде себе си.
И тъй ...
отива си без име,
без обич, без тъга
и без сълзи
един човек,
родил за себе си
умиране,
преди да срещне
всъщност
сам Смъртта.
24 август 2009
Звездичка
То е едно
малко хлапе,
сутрин в зори
още щом стане
тича навън
през поля и треви,
с колена е
отдавна раздрани,
но огън в очите му
славно гори.
Обича да шляпа
в локви от дъжд
и тайно да зяпа
дъгата надлъж,
а после си прави
жабки в реката,
камъче хвърля -
цамбур във водата.
А вечер, когато
стане най-тъмно,
отваря прозорец
в тихия дом,
наум си мечтае
да стане звездичка,
ще свети за татко
като малка свещичка
и нощем той вече
няма да плаче
щом знае,
че там, на небето
мама не ще е
звездичка самичка.
снимка: от тук
18 август 2009
Само за обичане
Ще си измисля
една различна нощ
такава... просто...
само за обичане
Ще бъдем с тебе
... аз и ти...
единствени
в мигове, изпълнени
с обикновени истини
Два погледа,
в които няма думи...
Не ...не са ни нужни,
когато устни
се допират в устни.
Две очи,
без празни обещания...
и глуха обич
в нямото мълчание.
Две сплетени ръце
в изтръпнало
от страст море
и безброй
целунати вълшебства,
нашепващи:
„такава нощ
е само за обичане”
Ще си измисля ...,
а после ...
после ти ме измисли...
11 август 2009
На сън
Той всяка вечер
излиза навън,
запалва звездите
една по една,
присяда на кея,
пуши цигара,
с поглед люлее
луната
и чака да дойде
една малка фея,
да му хване на яве
и чака да дойде
една малка фея,
да му хване на яве
ръката
и влюбени заедно
да гледат далеч
в хоризонта
как морето
се люби с луната...
Допушва цигара,
мисли за нея,
заравя мечти
в дълги черни коси,
посипва ги
бавно с пясък и перли,
прошепнати думи
потъват в морето,
димът на цигарата
отново руши
притаената лудост
в сърцето...
А феята тихичко
плаче на сън
за някого, който
тайно сънува я вън...
и влюбени заедно
да гледат далеч
в хоризонта
как морето
се люби с луната...
Допушва цигара,
мисли за нея,
заравя мечти
в дълги черни коси,
посипва ги
бавно с пясък и перли,
прошепнати думи
потъват в морето,
димът на цигарата
отново руши
притаената лудост
в сърцето...
А феята тихичко
плаче на сън
за някого, който
тайно сънува я вън...
06 август 2009
Там, където облаците спят...
Там, където облаците спят,
е тихо ... адски тихо е дори
и само момини сълзи шептят,
че някой някъде те чака от зори.
Там, където облаците спят,
се раждат най-памуковите мисли,
изгряват като въздишки в съня
и залязват като малки тъжни липси.
Там, където облаците спят,
по-честичко се случва да е бяло,
снежинките света щом оцветят,
напомнят, че сърцето ти е още цяло.
Там, където облаците спят,
понякога летят и пеперуди,
красиви приказки за теб творят,
а танцът им усещаш ... е за луди.
Там, където облаците спят,
ухае най-чаровното кокиче,
и дори светът да ти обръща гръб
знай, че има някой, който още те обича
там, където облаците спят...
31 юли 2009
Алсу - Вчера
Тази песничка доста дълго време я издирвах, без да зная нито кой я изпълнява, нито как се казва, само за дъжда си спомнях ... валеше, когато я чух за първи път... и днес валеше, когато я открих...
30 юли 2009
Две лилави теменужки
Днес на село в полето,
още щом запя петлето,
две лилави теменужки
разцъфтяха не на ужким.
И навириха нослета
горе, горе към небето:
- Аз съм по-красива, зная
сто пчелички ще омая! -
казва теменужка първа
и огнени листчета хвърля.
- Аз съм по-лилава, хей,
слънцето за мене грее! -
не предава се на свойта дружка
наш’та втора теменужка.
И да спорят продължиха,
своите думи не спестиха,
не видяха как детето
приближи до тях напето
и откъсна ги от раз,
и букетче сви за в час.
- Мила мамо, за тебe, ето
най-красивите цветя в полето!
И двете дружки в захлас
разбраха всичко чак тогаз,
най-красиви са задружно,
щом даряват чувства теменуж’но!
29 юли 2009
Синьо
Разпиля се
в лилаво очакване
моят поглед,
дебнещ очите ти,
избледня и цвета
на усмивката,
недочакала
парещи устните,
пожълтяха от липси
и дланите,
недокоснали теб
и мечтите ти,
а прегръдките
се стопиха
като сняг
в отминаваща зима
... и потъвам
в синьо мълчание,
тишината преражда
сълзите ми
и напомня
едно вечно послание -
някъде... друга(де)
всъщност
те има.
в лилаво очакване
моят поглед,
дебнещ очите ти,
избледня и цвета
на усмивката,
недочакала
парещи устните,
пожълтяха от липси
и дланите,
недокоснали теб
и мечтите ти,
а прегръдките
се стопиха
като сняг
в отминаваща зима
... и потъвам
в синьо мълчание,
тишината преражда
сълзите ми
и напомня
едно вечно послание -
някъде... друга(де)
всъщност
те има.
28 юли 2009
Миниатюри
Безбрежен и нежен
поглед копнежен
изгрява, остава
в теб засиява
и обич, и жажда
в зениците ражда.
***
Една ръка – до тебе стигнах,
Едно лице – и аз политнах,
Една сълза – да, аз те обичам,
Един живот – от теб не се отричам!
***
В две шепи солена вода
се целуват море и луна
В две шепи солена вода
умира нощта и се ражда деня
Две шепи ... а в тях самота
солено потича в съня...
***
С дъх на морска утрин
и вкус на водорасли
целуна ме морето
и избяга на талази.
***
24 юли 2009
Jesse Cook - Cancion triste
най-после и аз да не науча как става номера с vbox ...:)
P.S. Наистина бавно зарежда от Vbox, затова намерих си същото клипче в youtube :)
23 юли 2009
Тази вечер...
Тази вечер
ще бъда
сама,
ще се върна
точно в осем,
ще затворя
зад себе си
онази врата,
пред която
и скитник
не проси.
Ще поседна
удобно
в овехтяло кресло,
дето някога
друг е седял,
ще налея
в две чаши
водка и ром
и за всяка
по резен душа.
Ще изпия едната,
ще заплача
без звук,
а след втората
вече
ще се смея
напук,
ще заспя
на дивана
малко след
полунощ,
тази вечер
сънища няма.
Ще се събудя
отново
точно в осем,
два аналгина,
горещо кафе,
ще открехна
онази врата,
пред която
някой друг
нощес
е положил
една съвсем
недопита,
пълна с обич
душа
и към нея
резен лимон.
адрес на изображението: тук
20 юли 2009
В една вълшебна нощ...
В една вълшебна нощ
морето се усмихна
и в най-топлата вълна
брегът утихна.
За едно момиче
и едно момче
вечността се спря
в очите им
да се разсъблече.
И всеки миг
се раждаха искри,
които
сърцата им в огън
завладяха,
страстта душите им
изпепели
и дори звездите мъничко
им завидяха.
За тази нощ
разказва на луната
вятърът...
за едно момиче
и едно момче
как нежно
любовта ги е погалила
и свойта лудост
вляла...
във вените им
вечно да тече.
и в най-топлата вълна
брегът утихна.
За едно момиче
и едно момче
вечността се спря
в очите им
да се разсъблече.
И всеки миг
се раждаха искри,
които
сърцата им в огън
завладяха,
страстта душите им
изпепели
и дори звездите мъничко
им завидяха.
За тази нощ
разказва на луната
вятърът...
за едно момиче
и едно момче
как нежно
любовта ги е погалила
и свойта лудост
вляла...
във вените им
вечно да тече.
Изображение: Paolo Brianzoni
17 юли 2009
15 юли 2009
Тиха страст
Онази тиха страст
ще ме погуби,
откакто я създаде
...ти ... в мене.
Повиках вятъра
да я обрули
и някъде... далече
да си стене.
Но тихата ми страст
е безразсъдна,
родила се
в най-черните очи...
В този огън
как ли ще живее
и черното
не ще ли я смути?!
А черното е
въглен от жарава
и тихичко единствено
си спи,
когато ти далечен
си оставаш,
макар до мен
да се намираш
всъщоност
ти...
Проклета тиха страст,
отивай си...
...светът ми плаче,
ужасно ничий...
...разстреляй
в черното...
сълзите
Щом той е
....безразличен,
не ми е нужен огън
в очите...
13 юли 2009
Шест малки неща ...
специално за Aria, но с малки стъпки встрани, споделям шест от малките неща, които ми спират дъха и ме правят щастлива :)
1.Обичам сутрин
с капчици небе
да разредя
и най-горчивото кафе,
и две ръчички мънички
в мен се гушват ...
така посрещам всяко утро
непослушно...
2.Обичам да пътувам
безпосочно,
защото не целта
е моята тревога,
обичам да пътувам
и... когато
край пътищата никнат
слънчогледи,
обичам да пътувам
и ... изобщо
щом всичко ми напомня,
че съм жива...
3.Обичам с морето
да говоря,
когато никой друг
не го желае,
и шепнейки
с вълните да поспоря,
на мидичките
всички тайни
да узная...
4.Обичам да ухае
на гора,
след топъл майски
дъжд
да е зелено,
и под най-цветната
дъга
да срещна
нечий поглед
неуверен...
5.Обичам вечер
късните моменти,
когато тишината
е изгряла
и една луна ...
съблечено ми свети
и в моите зеници
се е взряла...
6.Обичам да обичам
ей-така,
когато от любов
съм окрилена,
когато в две очи
ми е света
и почувствам, че
отново съм спасена...
***
1.Обичам сутрин
с капчици небе
да разредя
и най-горчивото кафе,
и две ръчички мънички
в мен се гушват ...
така посрещам всяко утро
непослушно...
2.Обичам да пътувам
безпосочно,
защото не целта
е моята тревога,
обичам да пътувам
и... когато
край пътищата никнат
слънчогледи,
обичам да пътувам
и ... изобщо
щом всичко ми напомня,
че съм жива...
3.Обичам с морето
да говоря,
когато никой друг
не го желае,
и шепнейки
с вълните да поспоря,
на мидичките
всички тайни
да узная...
4.Обичам да ухае
на гора,
след топъл майски
дъжд
да е зелено,
и под най-цветната
дъга
да срещна
нечий поглед
неуверен...
5.Обичам вечер
късните моменти,
когато тишината
е изгряла
и една луна ...
съблечено ми свети
и в моите зеници
се е взряла...
6.Обичам да обичам
ей-така,
когато от любов
съм окрилена,
когато в две очи
ми е света
и почувствам, че
отново съм спасена...
***
Щафетата нека да е за Izibell и SHADOWS ако желаят, разбира се :)
12 юли 2009
Към един приятел ...
Здравей приятелю,
Как са при тебе нещата?
Намираш ли време
да стоплиш душата?
И още ли толкоз добре
гледаш право в очите лъжата,
а истината дере ...
Да ... да! Нямаш време за вятър!
А ...аз съм си добре
даже много добре,
само малко не ми достига небе
и крилата ми съвсем закърняха
Ще ги отрежа реших...
За какво са ми ...?!
Ще ходя веч по земята...,
че от облаци...ужасно...
боли ме главата...
а и нещо в гърдите ме стяга...
...но зная ... зная ...бързаш....
денят не ти стига,
а и нощите ... кратки...
Толкова много задачи
зад вратата те чакат ...
и проблеми се нижат...
и животът върви...
Но да те питам...
на бързо...
само кажи ...
В своя график за утре
имаш ли време
да ми бъдеш ...приятел?!
Как са при тебе нещата?
Намираш ли време
да стоплиш душата?
И още ли толкоз добре
гледаш право в очите лъжата,
а истината дере ...
Да ... да! Нямаш време за вятър!
А ...аз съм си добре
даже много добре,
само малко не ми достига небе
и крилата ми съвсем закърняха
Ще ги отрежа реших...
За какво са ми ...?!
Ще ходя веч по земята...,
че от облаци...ужасно...
боли ме главата...
а и нещо в гърдите ме стяга...
...но зная ... зная ...бързаш....
денят не ти стига,
а и нощите ... кратки...
Толкова много задачи
зад вратата те чакат ...
и проблеми се нижат...
и животът върви...
Но да те питам...
на бързо...
само кажи ...
В своя график за утре
имаш ли време
да ми бъдеш ...приятел?!
08 юли 2009
Още помня...
Още помня
онзи прилив
в очите ти
и последния крясък
на гларус.
Точно там и
точно тогава
тишината
залезе в мечтите ти,
но остана ...
след нея остана,
преродена
от морската пяна,
една чиста сълза …
на раздяла.
онзи прилив
в очите ти
и последния крясък
на гларус.
Точно там и
точно тогава
тишината
залезе в мечтите ти,
но остана ...
след нея остана,
преродена
от морската пяна,
една чиста сълза …
на раздяла.
Когато се науча да летя...
Когато се науча да летя ...
ще бъда малка синя пеперуда
с криле мастилено обагрени,
ще стъпя на последната звезда
и с всички сили ще крещя
обичам те, обичам те ...сълза.
Когато се науча да летя...
ще те потърся в лазурното небе,
ще те потърся и в морето
с моя зов...
Ще те потърся...
за мъничко любов.
Когато се науча да летя...
ще те намеря,
дори да си накрай света.
Когато се науча да летя ...ела
Когато се науча да летя...
ще бъдеш ли… до мен да продължим,
ще бъдеш ли ...когато съм сама,
ще бъдеш ли... до мен да полетим,
ще бъдеш ли, ще бъдеш ли... мечта.
Когато се науча да летя ...
ще бъда малка синя пеперуда
с криле мастилено обагрени,
ще стъпя на последната звезда
и с всички сили ще крещя
обичам те, обичам те ...сълза.
Когато се науча да летя...
ще те потърся в лазурното небе,
ще те потърся и в морето
с моя зов...
Ще те потърся...
за мъничко любов.
Когато се науча да летя...
ще те намеря,
дори да си накрай света.
Когато се науча да летя ...ела
Когато се науча да летя...
ще бъдеш ли… до мен да продължим,
ще бъдеш ли ...когато съм сама,
ще бъдеш ли... до мен да полетим,
ще бъдеш ли, ще бъдеш ли... мечта.
Когато се науча да летя ...
06 юли 2009
Магнолия и Тайро /първа част/
...Умираше, и странно, но още бе дете. И той я гледаше в очите отстрани, но бе пораснал вече. Защо?! И препускаха с белите коне в здрача до онзи техния поток сред дивите цветя, ухаещи на пролет, и зелените треви, и вековните дървета, и нежния шум от листата, ...и после пак умираше...Защо?! Всеки път един и същи сън...
...Събуди се цяла, обляна в сълзи. Пак бе плакала на сън. Не искаше да се случва това от съня. Беше я страх да живее. Всеки ден заради всяка нощ. А повечето и сънища се случваха... Съдбата ли така я наказа или беше дарба. Досега не намери отговор на този въпрос. Вече 21 години... сънуваше истини, които се сбъдваха. Като онази за Виола...
***
Сънува Виола да върви през гората сама. Отиваше към някакво странно място – усойно и мрачно. Но там растеше билката, която й трябваше. С отварата от нея щеше да излекува баща си. А всъщност Виола изобщо не познаваше билките, а още по-малко знаеше къде да ги търси. Пък и баща й си беше здрав-здравеничък. Но около месец след като я сънува, бащата на Виола падна от коня. Вълци им препречили пътя в гората и конете се изплашили. Конят на баща й го изхвърлил и от тогава човекът - в безсъзнание, но все пак жив. Майка й посърна цяла, а и цялото им препитание падна върху плещите й. Как й стигаха силите никой не знаеше. И Виола се помрачи, ходеше все начумерена и с никого не говореше.
После дочу за една билка, която прави чудеса, и ако много искаш да излекуваш някого, толкова много, че да приготвиш отвара с нея и после добавиш 7 капки кръв от дланта си, 7 сълзи от очите си и 7 пъти да я даваш на болния, и става чудо... Но тя не разбираше нищо от билки и не знаеше къде да търси. Но сподели това с приятелката си. И тогава Магнолия й разказа за странния сън отпреди месец. Описа й точно мястото и как изглежда билката, която сънува и знаеше, че това е било предизвестие.
И после всичко се оправи и живота на Виола и семейството й тръгна по старому, дори всички бяха по-щастливи от преди.
Само Магнолия остана с нейната болка от сънищата!
***
Странното беше, че в съня си тя умираше щастлива и доволна. Но защо?! Та тя не искаше да умира, беше още много, много млада. Дори не се беше влюбвала още. А онзи от съня й, дори не виждаше лицето му на сън, само знаеше че е Той. А тук в реалността нямаше такъв субект, който да я обсеби. В селото всички бяха толкова ...тривиално опорочени от всекидневието. А тя нали беше различна, искаше нещо магично да се случи, когато се влюби.
...Ех мечти..., но въпреки това тайно се надяваше...
***
Един слънчев следобед отиде за гъби в гората. Тя всъщност не обичаше гъби, но и трябваше една специална – с червена шапка отдолу – дяволската гъба, и много отровна, но от нея се прави магичен прах. В малки количества той беше като работно средство за всички магьосници, вещици и подобни. Но трябваше много да се внимава, защото можеше и да се пристрастиш и да забравиш всъщност за какво го вземаш, затова се използва много рядко, само когато трябва да предизвикаш видение за много важно събитие. Както сега се налагаше ...
***
Магнолия усещаше онзи особен аромат във въздуха, който предизвикваше у нея странни тръпки по гърба, сякаш беше котка, която се готви за бой. Обичаше живота, но знаеше, че този път ще трябва да го заложи срещу себе си, да бъде силна и да му удари проклетия шамар.
***
Всичко бе готово: свещите запалени в кръг, магичният нож -онзи, завещаван от 9 поколения на всяка жена в рода, която притежаваше особената дарба. И луната скоро щеше да се покаже... беше време. Магнолия застана в центъра на кръга и започна с изричането на свещените думи за „спускането на луната”. Така щеше да прелее в себе си най-чистата, но и най-мощна енергия. Постепенно изпадаше в транс, докато накрая точно, когато Луната беше в апогея си, лъч от синьо-сребърна светлина се спусна към центъра на кръга и обгърна като ореол Магнолия.
И виденията заприиждаха със страшна сила и ужасът се четеше в очите й.
...Събуди се цяла, обляна в сълзи. Пак бе плакала на сън. Не искаше да се случва това от съня. Беше я страх да живее. Всеки ден заради всяка нощ. А повечето и сънища се случваха... Съдбата ли така я наказа или беше дарба. Досега не намери отговор на този въпрос. Вече 21 години... сънуваше истини, които се сбъдваха. Като онази за Виола...
***
Сънува Виола да върви през гората сама. Отиваше към някакво странно място – усойно и мрачно. Но там растеше билката, която й трябваше. С отварата от нея щеше да излекува баща си. А всъщност Виола изобщо не познаваше билките, а още по-малко знаеше къде да ги търси. Пък и баща й си беше здрав-здравеничък. Но около месец след като я сънува, бащата на Виола падна от коня. Вълци им препречили пътя в гората и конете се изплашили. Конят на баща й го изхвърлил и от тогава човекът - в безсъзнание, но все пак жив. Майка й посърна цяла, а и цялото им препитание падна върху плещите й. Как й стигаха силите никой не знаеше. И Виола се помрачи, ходеше все начумерена и с никого не говореше.
После дочу за една билка, която прави чудеса, и ако много искаш да излекуваш някого, толкова много, че да приготвиш отвара с нея и после добавиш 7 капки кръв от дланта си, 7 сълзи от очите си и 7 пъти да я даваш на болния, и става чудо... Но тя не разбираше нищо от билки и не знаеше къде да търси. Но сподели това с приятелката си. И тогава Магнолия й разказа за странния сън отпреди месец. Описа й точно мястото и как изглежда билката, която сънува и знаеше, че това е било предизвестие.
И после всичко се оправи и живота на Виола и семейството й тръгна по старому, дори всички бяха по-щастливи от преди.
Само Магнолия остана с нейната болка от сънищата!
***
Странното беше, че в съня си тя умираше щастлива и доволна. Но защо?! Та тя не искаше да умира, беше още много, много млада. Дори не се беше влюбвала още. А онзи от съня й, дори не виждаше лицето му на сън, само знаеше че е Той. А тук в реалността нямаше такъв субект, който да я обсеби. В селото всички бяха толкова ...тривиално опорочени от всекидневието. А тя нали беше различна, искаше нещо магично да се случи, когато се влюби.
...Ех мечти..., но въпреки това тайно се надяваше...
***
Един слънчев следобед отиде за гъби в гората. Тя всъщност не обичаше гъби, но и трябваше една специална – с червена шапка отдолу – дяволската гъба, и много отровна, но от нея се прави магичен прах. В малки количества той беше като работно средство за всички магьосници, вещици и подобни. Но трябваше много да се внимава, защото можеше и да се пристрастиш и да забравиш всъщност за какво го вземаш, затова се използва много рядко, само когато трябва да предизвикаш видение за много важно събитие. Както сега се налагаше ...
***
Магнолия усещаше онзи особен аромат във въздуха, който предизвикваше у нея странни тръпки по гърба, сякаш беше котка, която се готви за бой. Обичаше живота, но знаеше, че този път ще трябва да го заложи срещу себе си, да бъде силна и да му удари проклетия шамар.
***
Всичко бе готово: свещите запалени в кръг, магичният нож -онзи, завещаван от 9 поколения на всяка жена в рода, която притежаваше особената дарба. И луната скоро щеше да се покаже... беше време. Магнолия застана в центъра на кръга и започна с изричането на свещените думи за „спускането на луната”. Така щеше да прелее в себе си най-чистата, но и най-мощна енергия. Постепенно изпадаше в транс, докато накрая точно, когато Луната беше в апогея си, лъч от синьо-сребърна светлина се спусна към центъра на кръга и обгърна като ореол Магнолия.
И виденията заприиждаха със страшна сила и ужасът се четеше в очите й.
----
П.С. Между другото втора част не съм написала :), чудех се дали изобщо да я продължавам, това ми е първият опит да напиша нещо по-дълго и да си призная честно запецнах :). Ще се радвам на всякакви коментари и предложения :)
04 юли 2009
Наричам те ... /по вещерски/
Пресипнал е гласът ми
от мълчание по теб...
отричам се...
В мислите проклинам те,
но в сърцето – не...
и вричам се...
И чакам те – не идвай!
И мразя те – ела!
Отивай си - наричам те...
Да бъдеш някой друг,
когото не обичам!
от мълчание по теб...
отричам се...
В мислите проклинам те,
но в сърцето – не...
и вричам се...
И чакам те – не идвай!
И мразя те – ела!
Отивай си - наричам те...
Да бъдеш някой друг,
когото не обичам!
02 юли 2009
Събуди се
Ако случайно
ме зърнеш в съня си
как боса тичам
из тучни ливади,
как се пилеят косите
и цветята ухаят
на лято,
и капчици свежа роса
замъгляват
две черни очи
и от очите незнайно кога
бликва дъжд,
а после – дъга.
И облаци слизат
в полето,
отнасят те толкоз далеч,
че с длани протегнал
горещи
не достигаш до мен
...тъй далеч...
Тогава... глава не извръщай,
очите се мамят в съня,
събуди се -
до теб съм на яве
една самодива
в нощта.
ме зърнеш в съня си
как боса тичам
из тучни ливади,
как се пилеят косите
и цветята ухаят
на лято,
и капчици свежа роса
замъгляват
две черни очи
и от очите незнайно кога
бликва дъжд,
а после – дъга.
И облаци слизат
в полето,
отнасят те толкоз далеч,
че с длани протегнал
горещи
не достигаш до мен
...тъй далеч...
Тогава... глава не извръщай,
очите се мамят в съня,
събуди се -
до теб съм на яве
една самодива
в нощта.
29 юни 2009
Истинска
Дали съм истинска
или измамна...
нечия несбъдната мечта...
Жива ли съм...
или просто рана
на изгубената ти душа.
Има ли ме...
или преминавам
през сънища
на нечия съдба....
Дали съм тук...
или ме няма...
Чуваш ли ме...
или на себе си
шептя...
Виждаш ли ме...
или съм незрима,
тихи стъпки
във дъжда...
Докосваш ли ме...
или сън отново
ме плени през есента...
Искаш ли ме...
или съм безплътна...
просто сянка
във нощта...
Живяла ли съм...
или всеки ден
убивам
от страстта...
Умирам ли ...
или пък раждам
слънчогледи
за слънца...
или измамна...
нечия несбъдната мечта...
Жива ли съм...
или просто рана
на изгубената ти душа.
Има ли ме...
или преминавам
през сънища
на нечия съдба....
Дали съм тук...
или ме няма...
Чуваш ли ме...
или на себе си
шептя...
Виждаш ли ме...
или съм незрима,
тихи стъпки
във дъжда...
Докосваш ли ме...
или сън отново
ме плени през есента...
Искаш ли ме...
или съм безплътна...
просто сянка
във нощта...
Живяла ли съм...
или всеки ден
убивам
от страстта...
Умирам ли ...
или пък раждам
слънчогледи
за слънца...
Защо мъжете никога не помнят
Тя: Мило, знаеш ли, че днес е празник
Той: Хм?! Не е почивен ден,
значи е работен, съвсем обикновен.
Тя: Не, днес е празник, неувековечен.
Той: Щом не е, какво ли ме засяга?!
Тя: Днес е празник за един роден.
Той: Че кой се ражда на такава дата?!
Виж – мрачно е, сиво и вали...
Тя: Не е ли важно, че съдбата
е дарила на някого душата?!
И може би е сиво и вали,
защото и душата го боли?!
Той: За тези работи си има лекари.
И стига ги приказва вече,
какво като на някакво човече,
лудите в главата му си пречат...
Тя: Но.., мило, това е моят ден,
нима е лудост, че си с мен?!
Той: Хм?! Не е почивен ден,
значи е работен, съвсем обикновен.
Тя: Не, днес е празник, неувековечен.
Той: Щом не е, какво ли ме засяга?!
Тя: Днес е празник за един роден.
Той: Че кой се ражда на такава дата?!
Виж – мрачно е, сиво и вали...
Тя: Не е ли важно, че съдбата
е дарила на някого душата?!
И може би е сиво и вали,
защото и душата го боли?!
Той: За тези работи си има лекари.
И стига ги приказва вече,
какво като на някакво човече,
лудите в главата му си пречат...
Тя: Но.., мило, това е моят ден,
нима е лудост, че си с мен?!
24 юни 2009
Щом изгревът в очите ви не свети
Безлично стъпваме в делниците
и вършим разни „трябващи неща”
от страх, че може би сме Дон Кихот и мелниците
са нашите изгубени сърца.
И търсим, търсим да намерим огън,
и ровим в пепелта, и тънем в прах,
и спомените стават черно-бели,
и сякаш нас ни няма, а сме тях -
онези двамата от плът, но не и кръв,
забързани разстрелват часовете:
„Не, няма време, ето – нова стръв”,
а някой от страни шепти – „поспрете”.
Далечно ехо и забравен глас,
едно съвсем различно наше АЗ:
„Да бързаш струва ли си ми кажете
щом изгревът в очите ви не свети?!”
и вършим разни „трябващи неща”
от страх, че може би сме Дон Кихот и мелниците
са нашите изгубени сърца.
И търсим, търсим да намерим огън,
и ровим в пепелта, и тънем в прах,
и спомените стават черно-бели,
и сякаш нас ни няма, а сме тях -
онези двамата от плът, но не и кръв,
забързани разстрелват часовете:
„Не, няма време, ето – нова стръв”,
а някой от страни шепти – „поспрете”.
Далечно ехо и забравен глас,
едно съвсем различно наше АЗ:
„Да бързаш струва ли си ми кажете
щом изгревът в очите ви не свети?!”
13 юни 2009
В лунна нощ
Нощта разбули своите рамене
и изтъка с въздишки среднощното небе,
воал по тялото си бе преплела,
и звезди в косите нежно бе разплела.
И пристига лунно да се огледа
в две очи, нетърсещи сега победа.
И да чуе шепота на пясъчните устни
в море от нежност тихо да се отпусне.
Да докосва с пръсти мисли и мечти,
да преражда нечии несбъднати души,
да дарява обич в миг на самота,
да почувства огън, че гори в света.
Но си тръгва рано, малко преди пет,
за да не събуди слънцето у теб.
В две очи кафеви тръпнещо потъва,
но ще чака пак с тебе да лудува.
И си мислиш сутрин –
в сънища си бил,
но в лунна нощ, повярвай,
пак си се родил.
и изтъка с въздишки среднощното небе,
воал по тялото си бе преплела,
и звезди в косите нежно бе разплела.
И пристига лунно да се огледа
в две очи, нетърсещи сега победа.
И да чуе шепота на пясъчните устни
в море от нежност тихо да се отпусне.
Да докосва с пръсти мисли и мечти,
да преражда нечии несбъднати души,
да дарява обич в миг на самота,
да почувства огън, че гори в света.
Но си тръгва рано, малко преди пет,
за да не събуди слънцето у теб.
В две очи кафеви тръпнещо потъва,
но ще чака пак с тебе да лудува.
И си мислиш сутрин –
в сънища си бил,
но в лунна нощ, повярвай,
пак си се родил.
Шепот за оставане
Навярно вярвам
в празни обещания,
макар да се залъгвам,
че не съм наивна
и зная думите напомнят
на предания,
но иска ми се
пак да те открия.
И не в някое
фалшиво оправдание,
намерено на ъгъла
пред прага,
когато идваш,
носи за себе си мълчание,
защото думите
проклела съм
със шепот
за оставане...
в празни обещания,
макар да се залъгвам,
че не съм наивна
и зная думите напомнят
на предания,
но иска ми се
пак да те открия.
И не в някое
фалшиво оправдание,
намерено на ъгъла
пред прага,
когато идваш,
носи за себе си мълчание,
защото думите
проклела съм
със шепот
за оставане...
Монолог на една крастава жаба
И редяха се безспир
в кварталния ни вир
разни хора с мисли смешни,
един през друг – и всички грешни
Едни си мислят, че съм принц,
други – че съм аз принцеса.
И повярвали във своя мит
пристигат „точно” на адреса.
И целуват ли, целуват
нежната ми мокра кожа,
а мечтите им лудуват
нейде в приказната ложа.
Кой намира си двореца,
кой пък своята принцеса,
и тъй влюбено във мен
виждат своя феномен.
Но накрая всичко „истинно”
се пречупва в измислено:
след целувките зад храста
усещаха те мойта краста.
в кварталния ни вир
разни хора с мисли смешни,
един през друг – и всички грешни
Едни си мислят, че съм принц,
други – че съм аз принцеса.
И повярвали във своя мит
пристигат „точно” на адреса.
И целуват ли, целуват
нежната ми мокра кожа,
а мечтите им лудуват
нейде в приказната ложа.
Кой намира си двореца,
кой пък своята принцеса,
и тъй влюбено във мен
виждат своя феномен.
Но накрая всичко „истинно”
се пречупва в измислено:
след целувките зад храста
усещаха те мойта краста.
Ела
Ела,
погледни ме в очите
и една по една
от мене събличай вините.
Разкъсай ги
тези змийски девет кожи
от мене.
Нека остана цяла и гола,
но истинска
като есенно време.
погледни ме в очите
и една по една
от мене събличай вините.
Разкъсай ги
тези змийски девет кожи
от мене.
Нека остана цяла и гола,
но истинска
като есенно време.
25 май 2009
Водни лилии
Водни лилии
постлах в дните си,
тишината ме опиваше
уханно,
сенките им -
нийде несънувани,
оставаха
в плен на самотата.
Водни лилии
са моите мечти...
от бели есени
и сълзи по стъклата,
попиват болки
и топят тъгата,
рисуват бели спомени
в косите...
от трепети, от тайни,
от искри в очите.
По водни лилии
пристъпвай
нежно, плахо
и бос
по капките роса.
При мен ще дойдеш,
следваш ли зората,
на бели лилии
съм аз душата.
постлах в дните си,
тишината ме опиваше
уханно,
сенките им -
нийде несънувани,
оставаха
в плен на самотата.
Водни лилии
са моите мечти...
от бели есени
и сълзи по стъклата,
попиват болки
и топят тъгата,
рисуват бели спомени
в косите...
от трепети, от тайни,
от искри в очите.
По водни лилии
пристъпвай
нежно, плахо
и бос
по капките роса.
При мен ще дойдеш,
следваш ли зората,
на бели лилии
съм аз душата.
Ела...
Ела на пръсти
в моя дом,
не защото
умира сама тишината,
и не защото
съм глуха
за твоя стон,
просто два океана
ми спят в душата
и всяко докосване
поражда тайфун,
всяка илюзия
сбъдва вълните,
а океаните
са в покой
само, когато
простим си вините.
в моя дом,
не защото
умира сама тишината,
и не защото
съм глуха
за твоя стон,
просто два океана
ми спят в душата
и всяко докосване
поражда тайфун,
всяка илюзия
сбъдва вълните,
а океаните
са в покой
само, когато
простим си вините.
24 май 2009
Самодива
Прошепвай ме
и после бавно ме издишвай,
когато сутрин паднала роса е.
И аз ще те шептя
и после ще издишвам,
когато се събудя
в пазвите на пролетта.
И ще те създам
на сън или наяве
в лилавото на
разцъфтяла теменуга,
и после ще поръся
с нежен плам
и с капки от ухание на диво.
По устните ще чакам
след това
да ме докоснеш
нежно, полуигриво,
и с таз целувка
може би една
ще ме превърнеш
в твоя самодива.
и после бавно ме издишвай,
когато сутрин паднала роса е.
И аз ще те шептя
и после ще издишвам,
когато се събудя
в пазвите на пролетта.
И ще те създам
на сън или наяве
в лилавото на
разцъфтяла теменуга,
и после ще поръся
с нежен плам
и с капки от ухание на диво.
По устните ще чакам
след това
да ме докоснеш
нежно, полуигриво,
и с таз целувка
може би една
ще ме превърнеш
в твоя самодива.
Само дивото ухае
Намислих си
да бъда друга,
да бъда нечия,
не дива,
нито луда
като онази червена роза
на съседния перваз.
Но тази роза
гледа към полята
с онези тъй обикновени макове
и иска й се
да бъде друга,
да бъде ничия,
да бъде луда,
защото само дивото
ухае на полуда.
Снимката е авторска
Мое мило море
Мое мило море,
никак,
никак не ми върви по вода.
Всички реки,
в които нагазих – пресъхнаха.
И само по камъни боса вървях.
И там отгоре по техните сънища
оставаха моите следи да светят
до кърваво.
Не ме викай море,
не ме искай.
По-добре край теб
по брега да вървя,
че аз съм болчица,
мое мило море,
от която и ти ще пресъхнеш.
никак,
никак не ми върви по вода.
Всички реки,
в които нагазих – пресъхнаха.
И само по камъни боса вървях.
И там отгоре по техните сънища
оставаха моите следи да светят
до кърваво.
Не ме викай море,
не ме искай.
По-добре край теб
по брега да вървя,
че аз съм болчица,
мое мило море,
от която и ти ще пресъхнеш.
След всички въпросителни ...
Примряла съм
от жажда за уиски...
Налей и прибави
2-3 кубчета лед
и после сядай и разпитвай,
а аз ще си мълча,
защото се намирам
в най-тихия,
но свой куплет.
И всички питанки
са ми ужасно чужди,
но в твоите очи
дори болят,
но от питане
какво ли губим?!
Когато думите се раждат,
следва смърт...
След всички въпросителни
предателства
най-лесно се възкръсва
щом отговорите
умрат...
от жажда за уиски...
Налей и прибави
2-3 кубчета лед
и после сядай и разпитвай,
а аз ще си мълча,
защото се намирам
в най-тихия,
но свой куплет.
И всички питанки
са ми ужасно чужди,
но в твоите очи
дори болят,
но от питане
какво ли губим?!
Когато думите се раждат,
следва смърт...
След всички въпросителни
предателства
най-лесно се възкръсва
щом отговорите
умрат...
Повикай ме
Когато изход не виждаш
и времето бавно те убива.
Когато в очите се давиш,
и нямаш веч никаква сила.
Когато усмивките чезнат
и лицето не иска да грее.
Когато усетиш умора,
че в жилите пак ще се влее.
Когато не търсиш опора,
а само очи да те скрият.
Когато не искаш сред хора,
а само ръце да те милват...
Повикай ме..
и аз ще дойда
със светъл дъх
от есенни листа.
Повикай ме...
и аз ще те потърся
в спомена
за утринта.
Повикай ме...
и аз ще нося
две очи,
в които да се скриеш.
Повикай ме...
и аз ще дам
две ръце, в
които да потънеш!
Повикай ме...
и аз ще знам,
че не искаш....
да си отново сам!
и времето бавно те убива.
Когато в очите се давиш,
и нямаш веч никаква сила.
Когато усмивките чезнат
и лицето не иска да грее.
Когато усетиш умора,
че в жилите пак ще се влее.
Когато не търсиш опора,
а само очи да те скрият.
Когато не искаш сред хора,
а само ръце да те милват...
Повикай ме..
и аз ще дойда
със светъл дъх
от есенни листа.
Повикай ме...
и аз ще те потърся
в спомена
за утринта.
Повикай ме...
и аз ще нося
две очи,
в които да се скриеш.
Повикай ме...
и аз ще дам
две ръце, в
които да потънеш!
Повикай ме...
и аз ще знам,
че не искаш....
да си отново сам!
Най-хубаво е
/на Жижи/
Най-хубаво е да се вгледаш в две очи,
в които се разтапяш като спомен
и облякла най-слънчевите си лъчи
да носиш обич в своя свят огромен.
Най-хубаво е да те искат две ръце,
в които да потъваш без преструвки.
И там дълбоко в своето сърце
да чуваш ритъма на неговите първи стъпки.
Най-хубаво е да усещаш, че обичаш,
че те обичат истински и без измама.
А най-истинският мъж до тебе срича
и с най-хубавата си усмивка казва „мама”.
Най-хубаво е да се вгледаш в две очи,
в които се разтапяш като спомен
и облякла най-слънчевите си лъчи
да носиш обич в своя свят огромен.
Най-хубаво е да те искат две ръце,
в които да потъваш без преструвки.
И там дълбоко в своето сърце
да чуваш ритъма на неговите първи стъпки.
Най-хубаво е да усещаш, че обичаш,
че те обичат истински и без измама.
А най-истинският мъж до тебе срича
и с най-хубавата си усмивка казва „мама”.
Надежди за отлитане
Ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?
Не ги познаваш?!
Те често, много често
приличат на безцелно лутане,
уж търсиш някого,
но всъщност викаш себе си.
И ти се иска да избягаш
от скованите простори
на делничния ритъм.
Да разчупиш песента на птиците
и в своя танц да я вградиш.
И вместо да вървиш намусен,
и в мислите да търсиш изходи,
намираш себе си и влизаш
в най-слънчевата си премяна,
усмихнато поглеждаш всички
и крачиш бодро с мисъл за промяна.
А ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?!
надежди за отлитане?
Не ги познаваш?!
Те често, много често
приличат на безцелно лутане,
уж търсиш някого,
но всъщност викаш себе си.
И ти се иска да избягаш
от скованите простори
на делничния ритъм.
Да разчупиш песента на птиците
и в своя танц да я вградиш.
И вместо да вървиш намусен,
и в мислите да търсиш изходи,
намираш себе си и влизаш
в най-слънчевата си премяна,
усмихнато поглеждаш всички
и крачиш бодро с мисъл за промяна.
А ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?!
Изсъхнал кестен
Наряза тишината на вълни
и после се отказа от обичане.
Сложи сол в раните, за да кърви
и намери най-голямото отричане.
А вярваше, че любовта ще я спаси,
но как спасява нещо тъй съсечено
от фалшиви устни и угаснали очи,
щом всичко покрай нея е обречено...
Нима остава спомен от паднали лъчи,
нали земята ги погребва бездиханно.
Но своя път така ще извърви,
забравила, че всъщност е измислила
всички свои бъдещи акорди
на онази тривиално стара песен,
защото любовта ако може да гори,
то значи и душата е изсъхнал кестен.
и после се отказа от обичане.
Сложи сол в раните, за да кърви
и намери най-голямото отричане.
А вярваше, че любовта ще я спаси,
но как спасява нещо тъй съсечено
от фалшиви устни и угаснали очи,
щом всичко покрай нея е обречено...
Нима остава спомен от паднали лъчи,
нали земята ги погребва бездиханно.
Но своя път така ще извърви,
забравила, че всъщност е измислила
всички свои бъдещи акорди
на онази тривиално стара песен,
защото любовта ако може да гори,
то значи и душата е изсъхнал кестен.
Безименно... (или просто за мен)
Всички мъже,
които съм нямала,
разрошват косите ми
в сънища,
обладават мечтите ми
от бяло до черно
и отлитат на юг
по първи петли.
На есен ги стрелям
като прелетни птици.
На пролет долитат отново
да рошат с вятър косите ми.
Всички мъже,
които съм нямала,
носят от мене частица -
куршумена болка от ляво,
загнездена, пари, но скита.
Всички мъже,
които съм нямала,
ме погребват като сянка
в очите си.
Само един
в сърцето остави ме
и с него ще бъда аз
истинска.
(по стихове на Радостина Мирчева)
които съм нямала,
разрошват косите ми
в сънища,
обладават мечтите ми
от бяло до черно
и отлитат на юг
по първи петли.
На есен ги стрелям
като прелетни птици.
На пролет долитат отново
да рошат с вятър косите ми.
Всички мъже,
които съм нямала,
носят от мене частица -
куршумена болка от ляво,
загнездена, пари, но скита.
Всички мъже,
които съм нямала,
ме погребват като сянка
в очите си.
Само един
в сърцето остави ме
и с него ще бъда аз
истинска.
(по стихове на Радостина Мирчева)
Пропукани стени
Изграждаме си тесни рамки,
във които се живее опростено,
че сложното отнема много време
и чувствата са някак в неведение.
Зазиждаме опасното във себе си
„Да търсим, щом може да намерим”.
По-лесно е да си откраднем и
подреждаме … като в ребуси
измислените спомени на някой,
преживял … безвремие.
А себе си заравяме дълбоко и далеч,
че живото у нас боли,
а от болките е толкоз лесно
да се срутят всичките … пропукани стени.
във които се живее опростено,
че сложното отнема много време
и чувствата са някак в неведение.
Зазиждаме опасното във себе си
„Да търсим, щом може да намерим”.
По-лесно е да си откраднем и
подреждаме … като в ребуси
измислените спомени на някой,
преживял … безвремие.
А себе си заравяме дълбоко и далеч,
че живото у нас боли,
а от болките е толкоз лесно
да се срутят всичките … пропукани стени.
Изгубен миг
И взираме се някак листопадно,
от очите ни се ронят пак мечти
и устните мълвят тъй безпощадно,
родени от сърцата ни искри.
И иска ни не сякаш малко истина
да разсъблечем от плещите в нощта,
по своему на себе си обречени,
с луната да сме двама в една полумечта.
И люлякови мисли да разцъфват
там, гдето падат сенки от страстта,
и огнени надежди да разкъсват
невнните копнежи на плътта.
Избягали от своите окови,
се срещаме там някъде в съня.
Изгубен миг в намерена душа,
ти мен не ще, и тебe аз не ще виня.
от очите ни се ронят пак мечти
и устните мълвят тъй безпощадно,
родени от сърцата ни искри.
И иска ни не сякаш малко истина
да разсъблечем от плещите в нощта,
по своему на себе си обречени,
с луната да сме двама в една полумечта.
И люлякови мисли да разцъфват
там, гдето падат сенки от страстта,
и огнени надежди да разкъсват
невнните копнежи на плътта.
Избягали от своите окови,
се срещаме там някъде в съня.
Изгубен миг в намерена душа,
ти мен не ще, и тебe аз не ще виня.
Бягай от мене
Бягай от мене, спасявай се,
че в моите вени отрова тече,
прорязва, в душата утаява се
и мастилени мрежи тъче.
Към мен не поглеждай, върви си,
че в очите ми слънца затъмняват се,
пръскат мъгли и в сажди разпадат се,
синьо-зелените мечти поболяват се.
Не се влюбвай в мене, отивай си,
сърцето ми ураган е, руши,
след него пустиня ще станеш ти,
не вярваш ли, ела и реши.
че в моите вени отрова тече,
прорязва, в душата утаява се
и мастилени мрежи тъче.
Към мен не поглеждай, върви си,
че в очите ми слънца затъмняват се,
пръскат мъгли и в сажди разпадат се,
синьо-зелените мечти поболяват се.
Не се влюбвай в мене, отивай си,
сърцето ми ураган е, руши,
след него пустиня ще станеш ти,
не вярваш ли, ела и реши.
Подари ми
Подари ми от очите искра
да ми свети, когато те няма.
Подари ми от сълзите дъжда
да ме скрие, когато съм тъжна.
Подари ми от устни дъга
да ме стопли, когато измръзна.
Подари ми от длани прегръдка
да се сгуша, когато заспя.
Подари ми от сърцето целувка
да изгарям, когато мълча.
Подари ми от себе си спомен
да мечтая, когато горя.
да ми свети, когато те няма.
Подари ми от сълзите дъжда
да ме скрие, когато съм тъжна.
Подари ми от устни дъга
да ме стопли, когато измръзна.
Подари ми от длани прегръдка
да се сгуша, когато заспя.
Подари ми от сърцето целувка
да изгарям, когато мълча.
Подари ми от себе си спомен
да мечтая, когато горя.
Дявол в очите
На разсъмване
и дяволът е влюбен.
И душа си има
за погубване.
И с ръце прегръща
до изпепеляване.
И целува страстно
на сбогуване.
И е толкоз истински
до втръсване,
че някой винаги посреща го
с отлъчване.
Но няма да сме истински,
ако отричаме,
че дявола в очите си
по залез пак събличаме.
и дяволът е влюбен.
И душа си има
за погубване.
И с ръце прегръща
до изпепеляване.
И целува страстно
на сбогуване.
И е толкоз истински
до втръсване,
че някой винаги посреща го
с отлъчване.
Но няма да сме истински,
ако отричаме,
че дявола в очите си
по залез пак събличаме.
Пепелянки са очите й...
Пепелянки са очите й
на зазоряване,
откак крилете й
са срязани.
И езикът й така
разполовен
просъсква думи
за отравяне.
Никак не е
за разправяне.
Но и змиите искат обич
до повтаряне.
И кожите си змийски
разсъбличат,
когато пеперудени душите им
се вричат.
на зазоряване,
откак крилете й
са срязани.
И езикът й така
разполовен
просъсква думи
за отравяне.
Никак не е
за разправяне.
Но и змиите искат обич
до повтаряне.
И кожите си змийски
разсъбличат,
когато пеперудени душите им
се вричат.
Момичето, дето познаваше
Момичето, дето сплиташе
слънце в косите си,
порастна, но без
топлина от лъчите му.
Момичето, дето гонеше
вятър с хвърчило,
не търси любов,
а само продава ... до гнило.
Момичето, дето танцуваше
вечер край огъня,
угасна и с пепел поръси душата си.
Момичето, дето рисуваше
цветни градини,
погреба мечтите си
с двете отрязани плитки.
Момичето, дето познаваше
от детството минало,
вче не съм аз,
останах само сянка застинала.
слънце в косите си,
порастна, но без
топлина от лъчите му.
Момичето, дето гонеше
вятър с хвърчило,
не търси любов,
а само продава ... до гнило.
Момичето, дето танцуваше
вечер край огъня,
угасна и с пепел поръси душата си.
Момичето, дето рисуваше
цветни градини,
погреба мечтите си
с двете отрязани плитки.
Момичето, дето познаваше
от детството минало,
вче не съм аз,
останах само сянка застинала.
Седем
Седем нощи те търсих
по безлунни пътеки
Седем чудни гори прекосих
Седем ранни зори ме посрещаха,
за да сбъднат седем думи за теб
Седем истини исках от себе си
да строша, да изтрия
и после пак да градя
Седем пъти без тебе заспивах
за седем мига преди пролетта
И се сбъдвах в сънища седем
като седем воала преплетени
и в твойта душа се разлиствах
като седем издъхващи истини
И пак наивно до седем броях
всеки път преди да заспя
И сутрин в седем все бях
седмата твоя постеля...
по безлунни пътеки
Седем чудни гори прекосих
Седем ранни зори ме посрещаха,
за да сбъднат седем думи за теб
Седем истини исках от себе си
да строша, да изтрия
и после пак да градя
Седем пъти без тебе заспивах
за седем мига преди пролетта
И се сбъдвах в сънища седем
като седем воала преплетени
и в твойта душа се разлиствах
като седем издъхващи истини
И пак наивно до седем броях
всеки път преди да заспя
И сутрин в седем все бях
седмата твоя постеля...
Ако някога...
Ако някога,
някъде,
в някоя
теб открия,
вещице моя,
ще отпия от
твойта отвара
и сърцето
на поднос
ще предложа.
И ще зная,
че никога,
никъде,
никоя
не желая
от този момент,
само теб ще сънува
душата ми,
само теб,
само в твоя фрагмент.
И ще галя
в сънища
дивото,
и коси
ще разплитам
в екстаз,
само нейде
да зърнат очите ми
твоята сянка,
твоят анфас.
някъде,
в някоя
теб открия,
вещице моя,
ще отпия от
твойта отвара
и сърцето
на поднос
ще предложа.
И ще зная,
че никога,
никъде,
никоя
не желая
от този момент,
само теб ще сънува
душата ми,
само теб,
само в твоя фрагмент.
И ще галя
в сънища
дивото,
и коси
ще разплитам
в екстаз,
само нейде
да зърнат очите ми
твоята сянка,
твоят анфас.
Не като преди
Обичам те, но не като преди.
Тогава беше страст до болка.
Ръцете мои огън бяха,
а устните ти пък молитва.
И всеки допир бе отровен,
а всяка ласка – миг прокобен.
В ада бяхме, бе горещо.
и всяка дума беше среща,
и всеки поглед беше грях,
всяка мисъл – зов за нежност.
И сега в чаша болка пак наливам.
До дъно пия, и пак ... изпивам.
Налей ми още, нека пия...
Как искам пак с онази страст да се опиянявам,
и цяла аз да тръпна, да горя,
и сгушена до теб, да не заспивам,
а с устни аз по тебе да рисувам
и ти с устни да ме галиш.
И когато се наситя да те имам,
до мен легни – отново да ме пазиш.
Тогава беше страст до болка.
Ръцете мои огън бяха,
а устните ти пък молитва.
И всеки допир бе отровен,
а всяка ласка – миг прокобен.
В ада бяхме, бе горещо.
и всяка дума беше среща,
и всеки поглед беше грях,
всяка мисъл – зов за нежност.
И сега в чаша болка пак наливам.
До дъно пия, и пак ... изпивам.
Налей ми още, нека пия...
Как искам пак с онази страст да се опиянявам,
и цяла аз да тръпна, да горя,
и сгушена до теб, да не заспивам,
а с устни аз по тебе да рисувам
и ти с устни да ме галиш.
И когато се наситя да те имам,
до мен легни – отново да ме пазиш.
Нарисувай ме...
Нарисувай ми устни, и очи, и лице.
Нарисувай коси, и ръце, и сърце.
Нарисувай усмивка и поглед очакван.
Нарисувай сълза и сън недоплакан.
Нарисувай въздишка, и стон, и дихание.
Нарисувай ми стая, в която се носи мълчание.
Нарисувай целувка, и допира страстен.
Нарисувай прозорец, без изглед, залостен.
Нарисувай щастие, блян, и дъга.
Нарисувай ми смут, и малко тъга.
Нарисувай врата, през която да вляза.
Нарисувай стрелата, с която ме сряза.
Спри... и тегли отдолу чертата.
Май остана сам в тишината.
(по стихове на Михаил Белчев)
Нарисувай коси, и ръце, и сърце.
Нарисувай усмивка и поглед очакван.
Нарисувай сълза и сън недоплакан.
Нарисувай въздишка, и стон, и дихание.
Нарисувай ми стая, в която се носи мълчание.
Нарисувай целувка, и допира страстен.
Нарисувай прозорец, без изглед, залостен.
Нарисувай щастие, блян, и дъга.
Нарисувай ми смут, и малко тъга.
Нарисувай врата, през която да вляза.
Нарисувай стрелата, с която ме сряза.
Спри... и тегли отдолу чертата.
Май остана сам в тишината.
(по стихове на Михаил Белчев)
Цяла огън
Пристъпва бавно
цяла в бяло.
Умът й нейде
пак се рее.
Очи затваря,
душа изтръпва.
Ръце развява,
нозете – боси.
Не милост иска,
а дъжд ще проси.
Огънят не я обича –
тя цяла огън е,
и дори да я отрича,
тя пак по него
волна тича.
цяла в бяло.
Умът й нейде
пак се рее.
Очи затваря,
душа изтръпва.
Ръце развява,
нозете – боси.
Не милост иска,
а дъжд ще проси.
Огънят не я обича –
тя цяла огън е,
и дори да я отрича,
тя пак по него
волна тича.
Едва ли...
Изтръпнало мълчание в мен се дави
и мислите ми бягат в кръговрат.
Защо да чакам, толкоз се забави
онзи тегнещ над живота ми поврат.
Без душа ... във твоето огледало
за сетен път видях -
едно загнило и ненужно,
обречено и грозно тяло.
За сетен път видях аз …
себе си.
Какво пък - нека да изчезна
сега и точно в този ден.
Едва ли някой ще си спомни
за греховете мои
и за мен...
Едва ли облаците ще сълзят.
Едва ли бури ще трещят.
Едва ли огънят ще гасне.
Едва ли птиците ще спят.
Едва ли лятото
в есен ще прерастне
Едва ли ....
Щом не съм аз тук.
Ще бъде слънчево и даже
Глъсчета детски ще звънят
Ще пеят за дъгата и звездите
За светлините на града
и за мечтите ..
и може би ...
...за моята любов ...
Стига ми да знам обаче
Че гарвани за мен ще грачат
И лешояди жадно ще ме следят
Ще искат къс от мойта плът
Ще искат...и не за първи път
Ще тръпнат в очакване ...
Ще тръпнат ...
Но и аз ще тръпна
за срещата с тях
да споделя и последното,
което
остана ми на този свят.
и мислите ми бягат в кръговрат.
Защо да чакам, толкоз се забави
онзи тегнещ над живота ми поврат.
Без душа ... във твоето огледало
за сетен път видях -
едно загнило и ненужно,
обречено и грозно тяло.
За сетен път видях аз …
себе си.
Какво пък - нека да изчезна
сега и точно в този ден.
Едва ли някой ще си спомни
за греховете мои
и за мен...
Едва ли облаците ще сълзят.
Едва ли бури ще трещят.
Едва ли огънят ще гасне.
Едва ли птиците ще спят.
Едва ли лятото
в есен ще прерастне
Едва ли ....
Щом не съм аз тук.
Ще бъде слънчево и даже
Глъсчета детски ще звънят
Ще пеят за дъгата и звездите
За светлините на града
и за мечтите ..
и може би ...
...за моята любов ...
Стига ми да знам обаче
Че гарвани за мен ще грачат
И лешояди жадно ще ме следят
Ще искат къс от мойта плът
Ще искат...и не за първи път
Ще тръпнат в очакване ...
Ще тръпнат ...
Но и аз ще тръпна
за срещата с тях
да споделя и последното,
което
остана ми на този свят.
Разкажи ми...
Разкажи ми
за бялата пролет,
за твоите зелени мечти,
за розови устни разказвай
и червени лалета,
за лилави надежди
и цветни искри.
А аз ще разкажа
как пеперудено мисля за тебе.
Разкажи ми
за нежното лято,
за уханните топли цветя,
за парещи длани разказвай
и за прегръдки,
негаснещи в здрача,
за огнени мисли
до жълто прозрачни.
А аз ще разкажа
как въглен влудява кръвта ми.
Разкажи ми
за златната есен,
за кестени,
паднали тихо в пръстта,
за дъждове от целувки
и облаци нежност разказвай.
А аз ще разкажа
как леко се ронят в сърцето ми
спомени от пролетта.
Разкажи ми
за снежната зима,
за дантелени пръсти
по вълшебни стъкла,
за нестихващи бури
и дим от комина,
за аромата на вино
и топла камина разказвай.
А аз ще разкажа
как в красива заблуда
от любов е огряна
душата пияна.
Разкажи ми...
И аз ще разкажа...
за бялата пролет,
за твоите зелени мечти,
за розови устни разказвай
и червени лалета,
за лилави надежди
и цветни искри.
А аз ще разкажа
как пеперудено мисля за тебе.
Разкажи ми
за нежното лято,
за уханните топли цветя,
за парещи длани разказвай
и за прегръдки,
негаснещи в здрача,
за огнени мисли
до жълто прозрачни.
А аз ще разкажа
как въглен влудява кръвта ми.
Разкажи ми
за златната есен,
за кестени,
паднали тихо в пръстта,
за дъждове от целувки
и облаци нежност разказвай.
А аз ще разкажа
как леко се ронят в сърцето ми
спомени от пролетта.
Разкажи ми
за снежната зима,
за дантелени пръсти
по вълшебни стъкла,
за нестихващи бури
и дим от комина,
за аромата на вино
и топла камина разказвай.
А аз ще разкажа
как в красива заблуда
от любов е огряна
душата пияна.
Разкажи ми...
И аз ще разкажа...
Знаеш ли...
Знаеш ли...
заваляха бели пеперуди,
невинни като самота.
По миглите ми
нежно утаяват се,
по устните целуват ме
сякаш вечността
за миг поспря
и вгледа се в очите ми...
Знаеш ли ...
в дланта си взех
една душа
от тези малки
зимни „същества”.
Стопи се...
Остана малка капчица...
сълза...
Знаеш ли...
не е студено,
щом приказно мечтаеш
сред студа
и всяка падаща снежинка,
щом носи
нова капчица ...
мечта...
Знаеш ли...
навярно
съм снежинка
бяла,
щом в сърцето
завали,
ще се стопя
в шепите ти
цяла...
Знаеш ли...
защото
аз не знам,
сняг
вали ли
или
просто
съм мечтала...
заваляха бели пеперуди,
невинни като самота.
По миглите ми
нежно утаяват се,
по устните целуват ме
сякаш вечността
за миг поспря
и вгледа се в очите ми...
Знаеш ли ...
в дланта си взех
една душа
от тези малки
зимни „същества”.
Стопи се...
Остана малка капчица...
сълза...
Знаеш ли...
не е студено,
щом приказно мечтаеш
сред студа
и всяка падаща снежинка,
щом носи
нова капчица ...
мечта...
Знаеш ли...
навярно
съм снежинка
бяла,
щом в сърцето
завали,
ще се стопя
в шепите ти
цяла...
Знаеш ли...
защото
аз не знам,
сняг
вали ли
или
просто
съм мечтала...
Не ме търси
Не ме търси, сега съм тъжна
Не говоря и не слушам
Не мога и да те прегърна
Сама в себе си се сгушвам
Не ме търси, сега съм чужда
Не искам и не моля
Не мога и да те целувам
Сама със себе си се боря
Не ме търси, сега съм лоша
Не горя, но и не страдам
Не мога и да те погледна
Сама аз себе си погубвам
Не ме търси, сега безпътна съм
И аз не търся, не намирам
Не мога и да те обичам
Сама в себе си умирам.
Не говоря и не слушам
Не мога и да те прегърна
Сама в себе си се сгушвам
Не ме търси, сега съм чужда
Не искам и не моля
Не мога и да те целувам
Сама със себе си се боря
Не ме търси, сега съм лоша
Не горя, но и не страдам
Не мога и да те погледна
Сама аз себе си погубвам
Не ме търси, сега безпътна съм
И аз не търся, не намирам
Не мога и да те обичам
Сама в себе си умирам.
Вещица
Аз съм вещица от клас,
остава всеки във захлас
щом ме види на метлата
малко чорлава в косата.
Знам че хубава съм аз
със коси от черен мъх,
сресани със зъби от плъх.
Очите ми са малко злобни,
пращат всеки в дълбини прокобни.
Носът ми – кривичък е ясно,
но с пъпка гнойна е от дясно.
Усмихна ли се – всеки разтопявам,
с дъха си - всичко умъртвявам.
А зъбите – какъв разкош
по-остри даже и от нож.
За моите сбръчкани ръце
всеки може да ми завиде.
Краката ми дълги два метра
без кой знае каква симетрия,
намъкнати в обуща червени
с мухи по тях залепени.
Снагата ми е цяло чудо
смайва всичко младо, лудо.
Приличам на един герой -
красавец знам е и той -
Гърбушкото от Нотр Дам,
кумир за мен е голям.
С модата съм аз в крак
Имам змииска шапка с прахоляк
Зелени гущери в полата
и оси за подплата.
И такава спретната пред вас
явявам се в този час
Ха кажете ми сега,
ходят ли ми тез рога!
остава всеки във захлас
щом ме види на метлата
малко чорлава в косата.
Знам че хубава съм аз
със коси от черен мъх,
сресани със зъби от плъх.
Очите ми са малко злобни,
пращат всеки в дълбини прокобни.
Носът ми – кривичък е ясно,
но с пъпка гнойна е от дясно.
Усмихна ли се – всеки разтопявам,
с дъха си - всичко умъртвявам.
А зъбите – какъв разкош
по-остри даже и от нож.
За моите сбръчкани ръце
всеки може да ми завиде.
Краката ми дълги два метра
без кой знае каква симетрия,
намъкнати в обуща червени
с мухи по тях залепени.
Снагата ми е цяло чудо
смайва всичко младо, лудо.
Приличам на един герой -
красавец знам е и той -
Гърбушкото от Нотр Дам,
кумир за мен е голям.
С модата съм аз в крак
Имам змииска шапка с прахоляк
Зелени гущери в полата
и оси за подплата.
И такава спретната пред вас
явявам се в този час
Ха кажете ми сега,
ходят ли ми тез рога!
Безразлична
Подай ми маската, ако обичаш ...
Днес се чувствам странно безразлична.
Не се усмихвам, нито плача,
не страдам и не ме боли,
не съм надменна, нито алчна,
не ме интересуваш даже ти.
Какво като дошъл си зарад мен,
изминал бил си дълъг път,
не мога да ти дам ни нощ, ни ден,
но не искам да ти дам и смърт.
Всъщност дори не мe интересува,
ако сега решиш да ме забравиш.
Съдбата с мен не ще празнува,
ако, по дяволите, ти ме пратиш,
но и сълзи едва ли ще ми нарисува
под сенките на черните очи,
нали ти казвам нищо днес не ме вълнува,
остави ме... и не ме учи
Знам ... ти искаш да съм твоя,
Но мой да си, не искам ... ти
Ще си отида и нейде след завоя,
ще видя, че с маската съм пак, уви!
Днес се чувствам странно безразлична.
Не се усмихвам, нито плача,
не страдам и не ме боли,
не съм надменна, нито алчна,
не ме интересуваш даже ти.
Какво като дошъл си зарад мен,
изминал бил си дълъг път,
не мога да ти дам ни нощ, ни ден,
но не искам да ти дам и смърт.
Всъщност дори не мe интересува,
ако сега решиш да ме забравиш.
Съдбата с мен не ще празнува,
ако, по дяволите, ти ме пратиш,
но и сълзи едва ли ще ми нарисува
под сенките на черните очи,
нали ти казвам нищо днес не ме вълнува,
остави ме... и не ме учи
Знам ... ти искаш да съм твоя,
Но мой да си, не искам ... ти
Ще си отида и нейде след завоя,
ще видя, че с маската съм пак, уви!
Щом думите ни нямат си причина
И блъскаха се в мене разни истини
Изгаряха ме твоите слова,
с които ме застреля на отиване
към новата си по-добра съдба.
Захвърлени от вятъра на времето
и непоискани от теб и младостта
останаха и двете ми души
в този кръговрат на лудостта.
***
Онази първата душа ... Дали я помниш?!
Дарих ти я по изгрев слънце,
когато устните ти бяха топли още,
когато нямаше изсъхнали цветя...
Сега я връщаш ...
За какво ми е? Строшена,
потънала в мъртвата мъгла.
Днес съм с другата..
Не я ли знаеш?
Онази, дето чувствата
обеси в тъмнина.
Онази, дето в черно
ще се смее
щом плаче първата,
изстрадала душа.
***
Замлъкна?! И аз ще замълча..
Щом думите ни нямат си причина,
да не стреляме по тях тъй без вина...
Изгаряха ме твоите слова,
с които ме застреля на отиване
към новата си по-добра съдба.
Захвърлени от вятъра на времето
и непоискани от теб и младостта
останаха и двете ми души
в този кръговрат на лудостта.
***
Онази първата душа ... Дали я помниш?!
Дарих ти я по изгрев слънце,
когато устните ти бяха топли още,
когато нямаше изсъхнали цветя...
Сега я връщаш ...
За какво ми е? Строшена,
потънала в мъртвата мъгла.
Днес съм с другата..
Не я ли знаеш?
Онази, дето чувствата
обеси в тъмнина.
Онази, дето в черно
ще се смее
щом плаче първата,
изстрадала душа.
***
Замлъкна?! И аз ще замълча..
Щом думите ни нямат си причина,
да не стреляме по тях тъй без вина...
Черно-бели сънища
Следите му останаха в снега...
и дълго тя след него гледа.
Една ръка протегна
с умиление,
една сълза изплака
със закъснение.
След него...
сънува черно-бели сънища,
и мислите й в сиво само чезнеха.
Изгаряше за обич
закъсняла,
изгаряше ...душата
отмаляла.
И само в черно-бели сънища
жадувана,
остана нейната моминска нежност
непрокудена.
И после пак се случваше
да се събуди,
сред цветните мечти
на някой друг
да се изгуби.
На себе си обаче винаги
остана вярна,
с тази черно-бяла
усмивка на лицето
закърняла...
и дълго тя след него гледа.
Една ръка протегна
с умиление,
една сълза изплака
със закъснение.
След него...
сънува черно-бели сънища,
и мислите й в сиво само чезнеха.
Изгаряше за обич
закъсняла,
изгаряше ...душата
отмаляла.
И само в черно-бели сънища
жадувана,
остана нейната моминска нежност
непрокудена.
И после пак се случваше
да се събуди,
сред цветните мечти
на някой друг
да се изгуби.
На себе си обаче винаги
остана вярна,
с тази черно-бяла
усмивка на лицето
закърняла...
Есените нямат свое име
По ъглите на моето съзнание
пречупени надежди светят,
отраженията им - скрито порицание
изграждат ме, разкъсват и се смеят.
А аз стоя и нямо пак се взирам
в пресъхналите спомени на пролетта.
Дали ще дойде или пак ще ме подмине
и направо ще случи есента,
която няма свое име,
която само чуждите краде.
Но чужди пътища
не искам да пресичам,
макар да бъдат в тръни моите
и всяка крачка да разкъсва плът,
и всеки белег да е от погубване.
Моите рани носят моите рими,
да ги заменям за нечии слънца
е като да поискам гроб без име,
в който да положа пепелта,
по стъпките ми, дето е горяла
сянката на вчерашна съдба
...но есените нямат свое име,
когато им избяга пролетта...
пречупени надежди светят,
отраженията им - скрито порицание
изграждат ме, разкъсват и се смеят.
А аз стоя и нямо пак се взирам
в пресъхналите спомени на пролетта.
Дали ще дойде или пак ще ме подмине
и направо ще случи есента,
която няма свое име,
която само чуждите краде.
Но чужди пътища
не искам да пресичам,
макар да бъдат в тръни моите
и всяка крачка да разкъсва плът,
и всеки белег да е от погубване.
Моите рани носят моите рими,
да ги заменям за нечии слънца
е като да поискам гроб без име,
в който да положа пепелта,
по стъпките ми, дето е горяла
сянката на вчерашна съдба
...но есените нямат свое име,
когато им избяга пролетта...
Вихърна
Вихърна съм
и небесно синя,
обладала мрак
и светлина...
Огнена съм
и искряща,
и проливна,
грешница,
довяла самота,
заключила
във себе си
стихии,
прегазила
неопитни
сърца...
Връхлитам
като истинска
харпия,
обричаща
живота
на смъртта...
и небесно синя,
обладала мрак
и светлина...
Огнена съм
и искряща,
и проливна,
грешница,
довяла самота,
заключила
във себе си
стихии,
прегазила
неопитни
сърца...
Връхлитам
като истинска
харпия,
обричаща
живота
на смъртта...
Ще бъда
Ще бъда слънчогледово момиче,
а ти ще бъдеш слънцето за мен,
защото слънчогледите обичат
да гледат слънцето с очите на дете.
Ще бъда сутрин капката роса,
която с длани нежно би покрил.
А вечер ще съм падаща звезда,
която ще се сбъдва в поглед мил.
И ако някога случайно се взривя,
ще видиш метеори сред звездите.
Това ще бъде моята душа,
дошла при теб отново да се скита.
а ти ще бъдеш слънцето за мен,
защото слънчогледите обичат
да гледат слънцето с очите на дете.
Ще бъда сутрин капката роса,
която с длани нежно би покрил.
А вечер ще съм падаща звезда,
която ще се сбъдва в поглед мил.
И ако някога случайно се взривя,
ще видиш метеори сред звездите.
Това ще бъде моята душа,
дошла при теб отново да се скита.
Разминаване
Цигарите горяха неуместно,
в тъмното едва ли ме позна...
А аз подминах някак неусетно,
и само вятър леко покрай теб повя.
И после пак отнесе спомен
от моята до твоята врата
за миговете истински несподелени,
за онзи сладък тътен в нощта.
В дните някак си се разминаваме,
може би поглеждам те, а може би и ти.
Но после бързо продължаваме,
да търсим страстно онези две очи,
които поглеждайки, ме галят,
дори и да не виждаш ти,
които чувства ще разпалят,
щом мислено съм в тях, нали?!
в тъмното едва ли ме позна...
А аз подминах някак неусетно,
и само вятър леко покрай теб повя.
И после пак отнесе спомен
от моята до твоята врата
за миговете истински несподелени,
за онзи сладък тътен в нощта.
В дните някак си се разминаваме,
може би поглеждам те, а може би и ти.
Но после бързо продължаваме,
да търсим страстно онези две очи,
които поглеждайки, ме галят,
дори и да не виждаш ти,
които чувства ще разпалят,
щом мислено съм в тях, нали?!
Не зная има ли те, няма ли те...
Не зная има ли те, няма ли те,
но сърцето ми за теб гори.
И всяка нишка в мен се пали
от думи неизказани. Боли.
Надникнах тайно, а всичко се пропука,
останаха начупени мечти....
Отказах се от думите си есенни,
в мене лято исках да се роди.
И стъклени парченца се отронват
от слънчевите някога очи
за блянове, които изнемогват
в преследване на грешните души.
В сънища преследвам те и чакам...
Събудя ли се, няма те до мен.
Отровно с тебе ще заспивам
за мигове неистински дори.
И все така...
не зная има ли те, няма ли те,
а слънцето не спира да боли.
но ще те измисля,
ако трябва аз, по дяволите,
дори в сърцето пак да завали!
но сърцето ми за теб гори.
И всяка нишка в мен се пали
от думи неизказани. Боли.
Надникнах тайно, а всичко се пропука,
останаха начупени мечти....
Отказах се от думите си есенни,
в мене лято исках да се роди.
И стъклени парченца се отронват
от слънчевите някога очи
за блянове, които изнемогват
в преследване на грешните души.
В сънища преследвам те и чакам...
Събудя ли се, няма те до мен.
Отровно с тебе ще заспивам
за мигове неистински дори.
И все така...
не зная има ли те, няма ли те,
а слънцето не спира да боли.
но ще те измисля,
ако трябва аз, по дяволите,
дори в сърцето пак да завали!
Молитвите ще заменя с проклятие
И спирам вече - няма да обичам,
и цяла се продавам за безличие,
от своята душа аз се отричам,
заменям я за чувство – безразличие.
Косите, разпилявани от страст,
с гореща ножица ще срежа,
устните, пламтели в екстаз,
нецелувани ще ги зарежа.
И пепелно ще замразя очите,
огънят отдавна е угаснал,
ръцете ще положа до мечтите,
на дъното в куфара мухлясъл.
Името си ще изтрия от небето,
с кръв ще го изтръгна от сърцето,
облаци ще го свалят в морето,
ще го вдълбая на дъното, да е проклето.
И всичките звезди що подари ми,
ще захвърля в тъмнина да гаснат,
блясъкът им лъжовно посветил ми
ще ги побърка, ще страдат, ще ръждясат...
Да те изплача искам, в сълзи да те излея,
със себе си не искам да живея,
ако притихнало във мене ти стоиш
и с небрежност ме докосваш и твориш.
И спирам вече - няма да те изричам,
молитвите ще заменя с проклятие,
вещица ще бъда и ще сричам
свойта роля, своето разпятие.
(вдъхновено от http://www.vbox7.com/play:254b40b6)
и цяла се продавам за безличие,
от своята душа аз се отричам,
заменям я за чувство – безразличие.
Косите, разпилявани от страст,
с гореща ножица ще срежа,
устните, пламтели в екстаз,
нецелувани ще ги зарежа.
И пепелно ще замразя очите,
огънят отдавна е угаснал,
ръцете ще положа до мечтите,
на дъното в куфара мухлясъл.
Името си ще изтрия от небето,
с кръв ще го изтръгна от сърцето,
облаци ще го свалят в морето,
ще го вдълбая на дъното, да е проклето.
И всичките звезди що подари ми,
ще захвърля в тъмнина да гаснат,
блясъкът им лъжовно посветил ми
ще ги побърка, ще страдат, ще ръждясат...
Да те изплача искам, в сълзи да те излея,
със себе си не искам да живея,
ако притихнало във мене ти стоиш
и с небрежност ме докосваш и твориш.
И спирам вече - няма да те изричам,
молитвите ще заменя с проклятие,
вещица ще бъда и ще сричам
свойта роля, своето разпятие.
(вдъхновено от http://www.vbox7.com/play:254b40b6)
Уморих се...
Уморих се
от случайни раздели
Уморих се
от ежедневни съдби
Уморих се
от сивите стъпки
Уморих се
от фалшиви следи
Уморих се
от неслучени истини
Уморих се
от невъзможни мечти
Уморих се
от прозаични тъги
Уморих се
от безцветни дъги
Уморих се
от намерени звукове
Уморих се
от неизказани стихове
Уморих се
от непотърсени думи
Уморих се
да се изтривам с гуми
Уморих се
от тебе, от себе си
Уморих се
да решавам и ребуси
Уморих се
от тези наши ъгли
Уморих се
да ме срещат бодли
Уморих се
от твоята сянка
Уморих се
да бъда и нея
Уморих се
на сън да живея
от случайни раздели
Уморих се
от ежедневни съдби
Уморих се
от сивите стъпки
Уморих се
от фалшиви следи
Уморих се
от неслучени истини
Уморих се
от невъзможни мечти
Уморих се
от прозаични тъги
Уморих се
от безцветни дъги
Уморих се
от намерени звукове
Уморих се
от неизказани стихове
Уморих се
от непотърсени думи
Уморих се
да се изтривам с гуми
Уморих се
от тебе, от себе си
Уморих се
да решавам и ребуси
Уморих се
от тези наши ъгли
Уморих се
да ме срещат бодли
Уморих се
от твоята сянка
Уморих се
да бъда и нея
Уморих се
на сън да живея
Когато...
Когато луната настине,
дали иска от слънцето жар
да се стопли, да се завие
с лъчите му,
без да лумне пожар?!
Когато звездите закашлят,
дали искат от цветята роса
да пият, с мед да намажат
пресипналия си блясък
в загар?!
Когато небето пропадне,
дали иска въже от простора
да го вдигне, да израстне,
да бъде далече
от хора?!
Когато земята изсъхне,
дали иска от облака дъжд
да я измие, да зарастне,
да изникне и жито,
и ръж?!
Когато цветята се скъсат,
дали искат капка живот
да не страдат, да не умират,
да молят за прошка
в букет?!
Когато гората изсечена е,
дали иска мига си зелен
да шуми, да рисува
спомен
за листопадния ден?!
Когато забравиш за мен,
дали искам да помня
и смеха, и плача забранен,
и живота за мен да е
помен?!
дали иска от слънцето жар
да се стопли, да се завие
с лъчите му,
без да лумне пожар?!
Когато звездите закашлят,
дали искат от цветята роса
да пият, с мед да намажат
пресипналия си блясък
в загар?!
Когато небето пропадне,
дали иска въже от простора
да го вдигне, да израстне,
да бъде далече
от хора?!
Когато земята изсъхне,
дали иска от облака дъжд
да я измие, да зарастне,
да изникне и жито,
и ръж?!
Когато цветята се скъсат,
дали искат капка живот
да не страдат, да не умират,
да молят за прошка
в букет?!
Когато гората изсечена е,
дали иска мига си зелен
да шуми, да рисува
спомен
за листопадния ден?!
Когато забравиш за мен,
дали искам да помня
и смеха, и плача забранен,
и живота за мен да е
помен?!
Отровена мечта
Съблякла бе най-новите си дрехи
и чакаше свещта да догори
щеше пак да дойде онзи – като всеки,
платил си такса, любовта да позори.
И пак ще се обърне тя към него,
и страстите му скрити ще открие,
и после номер ще му сложи от таблото
с табелка „Клиентът е редовен” във леглото.
И пак ще чака поредния прогонен
от нечий друг живот, да приласкае
за миг, за час, за колкото желае,
клиентът плаща, а пък тя – нехае.
Но всеки път се тайничко надява
да влезе онзи, който не признава,
че всяко нещо има си цена
и да потърси най-безценното у нея,
и неплатил като поредния цена,
да зърне той лиричното в душата,
да й припомни, че и тя е може би една,
за някого единствена - жената.
И ето скърцаше входната врата,
и влизаше поредния прогонен,
за сетен път открадваше това,
което бе за нея по-добро от спомен.
Догаряше отново пак свещта,
и дрехите съблякла бе на стола,
а на излизане затваряше врата
на поредната отровена мечта.
и чакаше свещта да догори
щеше пак да дойде онзи – като всеки,
платил си такса, любовта да позори.
И пак ще се обърне тя към него,
и страстите му скрити ще открие,
и после номер ще му сложи от таблото
с табелка „Клиентът е редовен” във леглото.
И пак ще чака поредния прогонен
от нечий друг живот, да приласкае
за миг, за час, за колкото желае,
клиентът плаща, а пък тя – нехае.
Но всеки път се тайничко надява
да влезе онзи, който не признава,
че всяко нещо има си цена
и да потърси най-безценното у нея,
и неплатил като поредния цена,
да зърне той лиричното в душата,
да й припомни, че и тя е може би една,
за някого единствена - жената.
И ето скърцаше входната врата,
и влизаше поредния прогонен,
за сетен път открадваше това,
което бе за нея по-добро от спомен.
Догаряше отново пак свещта,
и дрехите съблякла бе на стола,
а на излизане затваряше врата
на поредната отровена мечта.
Животът продължава...и без мен
Всеки ден по малко се губя
и изчезвам от този живот,
стъпките мои след мен се затрупват,
прах и пепел застилат света.
И с очи все по-малко поглеждам,
цветовете се губят в съня,
и оковите влачат сърцето,
и разум дълбае в пръстта.
И ме водят нозете надолу
към безплътната черна земя,
и ръцете прегръщат отровно
тази нормално човешка съдба.
И се чудя защо ли тогава
предразсъдаци разни градя,
щом утре, когато ме няма,
просто някой ще махне с ръка.
Този, който се вричал, обичал -
ще обича и след това.
Този, който бленувал, сънувал-
ще сънува и без мен любовта.
Всеки ден по малко се губя,
и все по-често оставам сама,
а зад мене се раждат огноьове
в новородени от обич сърца!
и изчезвам от този живот,
стъпките мои след мен се затрупват,
прах и пепел застилат света.
И с очи все по-малко поглеждам,
цветовете се губят в съня,
и оковите влачат сърцето,
и разум дълбае в пръстта.
И ме водят нозете надолу
към безплътната черна земя,
и ръцете прегръщат отровно
тази нормално човешка съдба.
И се чудя защо ли тогава
предразсъдаци разни градя,
щом утре, когато ме няма,
просто някой ще махне с ръка.
Този, който се вричал, обичал -
ще обича и след това.
Този, който бленувал, сънувал-
ще сънува и без мен любовта.
Всеки ден по малко се губя,
и все по-често оставам сама,
а зад мене се раждат огноьове
в новородени от обич сърца!
Усмихни се
Усмихни се, човече,
виж слънце изгряло е.
Престани, стига вече,
защо във душата ти вяло е?
Недей тормози се,
за миг усмихни се.
Забрави ги онези досадни проблеми.
Той светът е за тебе, за теб и за мен е...
Нима със своите тъжни дилеми
във вчера до край ще стоиш на колене.
Стани и стегни се, подай ми ръка,
в морето измии своята болка, тъга.
Облечи се с малка цветна поляна
и смело търси нова участ засмяна.
Усмихни се, човече,
кажи – стига вече.
Забрави онази своя стара отливка
Подари ми сега лъчезарна усмивка.
виж слънце изгряло е.
Престани, стига вече,
защо във душата ти вяло е?
Недей тормози се,
за миг усмихни се.
Забрави ги онези досадни проблеми.
Той светът е за тебе, за теб и за мен е...
Нима със своите тъжни дилеми
във вчера до край ще стоиш на колене.
Стани и стегни се, подай ми ръка,
в морето измии своята болка, тъга.
Облечи се с малка цветна поляна
и смело търси нова участ засмяна.
Усмихни се, човече,
кажи – стига вече.
Забрави онази своя стара отливка
Подари ми сега лъчезарна усмивка.
Тя
Тя беше всичко,
което мечтаеш.
Тя беше всичко,
което желаеш.
Тя беше звездата
и пътят за тебе.
Тя беше искрата
и огънят в тебе.
Тя беше морето
и златния пясък.
Тя беше лицето
с любовен отблясък.
Тя беше луната,
надникнала тайно.
Тя беше жената,
обичал безкрайно.
Тя беше...
И все още е ...
всичко, което
запълва пространството
твое в сърцето.
което мечтаеш.
Тя беше всичко,
което желаеш.
Тя беше звездата
и пътят за тебе.
Тя беше искрата
и огънят в тебе.
Тя беше морето
и златния пясък.
Тя беше лицето
с любовен отблясък.
Тя беше луната,
надникнала тайно.
Тя беше жената,
обичал безкрайно.
Тя беше...
И все още е ...
всичко, което
запълва пространството
твое в сърцето.
Косите си отрязах...
Косите си отрязах...
разпилени...
стоят на пода в този час.
Не ги събирай!
Не, недей!
Да ги погледам искам малко аз
Да вдъхна ...
от страстта, с която галеха те по лицето
нощем...
И от тялото ти, аромат поели
витае облак около мене
още...
Косите си отрязах ...
и не заради тебе,
и не заради стъпките,
обратно пак към теб...
Пътят се разкланя
в сърцето...
и нямам нужда там
от нов анфас...
Косите си отрязах...
и без огледало
видях ...
болката я няма между нас.
Сега събирай ги,
да ги разчистим,
нека всичко стане отново бяло.
Косите си отрязах...
за начало ...
***
….и само една сълза остана там
да дреме,
заплетена в косите разпилени….
разпилени...
стоят на пода в този час.
Не ги събирай!
Не, недей!
Да ги погледам искам малко аз
Да вдъхна ...
от страстта, с която галеха те по лицето
нощем...
И от тялото ти, аромат поели
витае облак около мене
още...
Косите си отрязах ...
и не заради тебе,
и не заради стъпките,
обратно пак към теб...
Пътят се разкланя
в сърцето...
и нямам нужда там
от нов анфас...
Косите си отрязах...
и без огледало
видях ...
болката я няма между нас.
Сега събирай ги,
да ги разчистим,
нека всичко стане отново бяло.
Косите си отрязах...
за начало ...
***
….и само една сълза остана там
да дреме,
заплетена в косите разпилени….
Моята вина
В нощите препускам, а във дните спя
когато искам мразя, когото мразя искам
когато не сънувам, на тебе ти звъня
и все по-силно към себе си притискам
моята вина,
сърцето на жена.
Животът ми на късчета е вече потрошен
Очите ми все тебе търсят из мъглите
а всичко е за тебе като един забравен ден
и нищо, че шептят след мен сега липите
за моята вина,
сърцето на жена.
когато искам мразя, когото мразя искам
когато не сънувам, на тебе ти звъня
и все по-силно към себе си притискам
моята вина,
сърцето на жена.
Животът ми на късчета е вече потрошен
Очите ми все тебе търсят из мъглите
а всичко е за тебе като един забравен ден
и нищо, че шептят след мен сега липите
за моята вина,
сърцето на жена.
Понякога
Понякога, когато мечтая си за теб
обгръща ме онази пролетна омая
като в ...спомняш ли си ... майския ни ден,
когато ти целуна ме...и може би...не зная
попаднах аз завинаги в твоя плен!
Понякога, когато с очи ме ти погалиш
по кожата ми леко настръхват сто иглички,
пробождат я и нежно достигат до сърцето,
където посадени от Амур стрелички
бавно ме убиват и раждам се отново след което!
Понякога, когато до тебе не заспивам
в мислите изгарям и търся те в съня,
намирам те и тръпна, не искам да заспивам,
не искам да пропусна и после да отричам,
че никога на никого не казах аз обичам!
обгръща ме онази пролетна омая
като в ...спомняш ли си ... майския ни ден,
когато ти целуна ме...и може би...не зная
попаднах аз завинаги в твоя плен!
Понякога, когато с очи ме ти погалиш
по кожата ми леко настръхват сто иглички,
пробождат я и нежно достигат до сърцето,
където посадени от Амур стрелички
бавно ме убиват и раждам се отново след което!
Понякога, когато до тебе не заспивам
в мислите изгарям и търся те в съня,
намирам те и тръпна, не искам да заспивам,
не искам да пропусна и после да отричам,
че никога на никого не казах аз обичам!
Странен човек
Аз съм странен човек
от тебе различен.
Но „всяко зло за добро”
като всички наричам.
Аз съм странен човек
и не всички обичам.
И даже мразя наред,
а после отричам.
Аз съм странен човек
и секунди засичам.
Чужди думи редя,
а своите сричам.
Аз съм странен човек
и в живота подреждам
свойта обич до есен,
и омраза до песен.
Аз съм странен човек,
и в себе си виждам
любовта ти е лек,
но сърцето пробождам.
Аз съм странен човек
като тебе различен,
но колко много на тебе...
даже ужасно ... приличам.
от тебе различен.
Но „всяко зло за добро”
като всички наричам.
Аз съм странен човек
и не всички обичам.
И даже мразя наред,
а после отричам.
Аз съм странен човек
и секунди засичам.
Чужди думи редя,
а своите сричам.
Аз съм странен човек
и в живота подреждам
свойта обич до есен,
и омраза до песен.
Аз съм странен човек,
и в себе си виждам
любовта ти е лек,
но сърцето пробождам.
Аз съм странен човек
като тебе различен,
но колко много на тебе...
даже ужасно ... приличам.
Емотикони
Разни жълти екземпляри завладяха ни живота,
плачат, смеят се и скачат вместо нас с охота.
И ако си малко тъжен ти избираш тях,
казват те – днес не ми е хич до смях.
Ако ли пък нещо смешно из главата ти върти се,
глашатаят веч е тръгнал, вести носи - усмихни се.
Сутрин с кафе посрещат, вечер – бирата надигат,
и кога да ги погледнеш сладко, сладко ти намигат.
И целувки, и цветя те раздават виртуално,
но защо ли все така сами оставаме реално.
плачат, смеят се и скачат вместо нас с охота.
И ако си малко тъжен ти избираш тях,
казват те – днес не ми е хич до смях.
Ако ли пък нещо смешно из главата ти върти се,
глашатаят веч е тръгнал, вести носи - усмихни се.
Сутрин с кафе посрещат, вечер – бирата надигат,
и кога да ги погледнеш сладко, сладко ти намигат.
И целувки, и цветя те раздават виртуално,
но защо ли все така сами оставаме реално.
На тавана...
На тавана събирам
наболели мечти
не всички са мои,
но почти, но почти...
А клошарите вечно
събират надежда
от окъсани стари
пантофи и прежда.
И скитници разни
делят самотата,
безделно в дните
строят слепотата.
И аз по клошарски
живота пилея,
и скитник в дъжда съм,
когато не тлея.
А на тавана складирам
овехтели мечти.
Има място за още
най-много две-три.
наболели мечти
не всички са мои,
но почти, но почти...
А клошарите вечно
събират надежда
от окъсани стари
пантофи и прежда.
И скитници разни
делят самотата,
безделно в дните
строят слепотата.
И аз по клошарски
живота пилея,
и скитник в дъжда съм,
когато не тлея.
А на тавана складирам
овехтели мечти.
Има място за още
най-много две-три.
Монотонно
Вечер тъжно се прибираш -
сядаш, хапваш, после лягаш.
Гледаш няма ги звездите,
дето врекохме се в тях.
Отлетели са искрите,
а как пламтяха между нас?!
Дават стари филми по канала
за романтика, любов,
но с теб сме двама чужди,
споделили общ покров.
И тъй минават си ни дните,
двама с теб сме непознати,
позабравили мечтите,
търсим спомен в пепелта си!
сядаш, хапваш, после лягаш.
Гледаш няма ги звездите,
дето врекохме се в тях.
Отлетели са искрите,
а как пламтяха между нас?!
Дават стари филми по канала
за романтика, любов,
но с теб сме двама чужди,
споделили общ покров.
И тъй минават си ни дните,
двама с теб сме непознати,
позабравили мечтите,
търсим спомен в пепелта си!
Спомен, донесен от прилива
Случи се малко преди разсъмване...
в тишината изгря смъртен вик.
А някой някъде с мъка пророни
„Обичам те, остани поне още миг”.
Воалът в бяло над моста
в танц се понесе със вятъра.
А някой някъде тихо нашепва
нежни думи в края на лятото.
И гларус кръжеше наоколо
капки сол от морето донесъл.
А някой някъде в любов се кълнеше,
че живота сам не би понесъл.
Там някъде под моста на разсъмване
две очи не виждаха изгрева ...
А някой някъде беше откраднал
спомен, донесен от прилива...
в тишината изгря смъртен вик.
А някой някъде с мъка пророни
„Обичам те, остани поне още миг”.
Воалът в бяло над моста
в танц се понесе със вятъра.
А някой някъде тихо нашепва
нежни думи в края на лятото.
И гларус кръжеше наоколо
капки сол от морето донесъл.
А някой някъде в любов се кълнеше,
че живота сам не би понесъл.
Там някъде под моста на разсъмване
две очи не виждаха изгрева ...
А някой някъде беше откраднал
спомен, донесен от прилива...
Не разбра ли?!
Очите ти катранени в(ъв) мене се забиват
и искат сякаш още от мене да отпиват.
Но не разбра ли?! вече нищо не остана,
цветът им се изля ощe там - при храма.
Устните ти алени към мене са отправени,
искат да достигнат моите, от любов забравени
Но не разбра ли?! тях ги няма вече,
ти сам камък да целуват ги обрече.
Ръката ти прощално докосва ме като позната,
иска да откъсне душа от мен самата.
Но не разбра ли?! няма я душата,
заровиха я още при храма ...с (ъс) лопата!
и искат сякаш още от мене да отпиват.
Но не разбра ли?! вече нищо не остана,
цветът им се изля ощe там - при храма.
Устните ти алени към мене са отправени,
искат да достигнат моите, от любов забравени
Но не разбра ли?! тях ги няма вече,
ти сам камък да целуват ги обрече.
Ръката ти прощално докосва ме като позната,
иска да откъсне душа от мен самата.
Но не разбра ли?! няма я душата,
заровиха я още при храма ...с (ъс) лопата!
Черно-бяло
Бяла стая
със бели мечти,
бяла маса
с бели съдби,
бели листи
с нежни слова
за бели чувства,
родени в мъгла.
А до врата
черна магия
в черно оплита
душата ми гнила.
Черни мисли
кръжат в нощта
и раждат черно-бяла мечта!
със бели мечти,
бяла маса
с бели съдби,
бели листи
с нежни слова
за бели чувства,
родени в мъгла.
А до врата
черна магия
в черно оплита
душата ми гнила.
Черни мисли
кръжат в нощта
и раждат черно-бяла мечта!
23 май 2009
Прозорец със завеси на точки...
Пак съм седнала на стола
на онзи същия пред масата...
и пиша уж...
а гледам вяло през прозореца
как бягат горе из високото
волни и препускащи...почти безгласно
облаци от бяла тишина...
И птиците прелитат песенно
в търсене
да свият дом с обич
и надежда…тъй унесено
А там отсреща зад един прозорец
тихо се полюшват и завесите
на точки...
А тези облаци все тъй
преливат
и раждат мигове
и светове...
прозрачни, чисти
и измислени...
ужасно мои...
или пък...не
А завесите на точки...
все така люлеещи...
И може би зад точно
онзи прозорец
отсреща...
тя и той се любят от вчера...
на тяхната
първа среща...
А на мен така ми се иска
да имах ...
прозорец със завеси на точки...
на онзи същия пред масата...
и пиша уж...
а гледам вяло през прозореца
как бягат горе из високото
волни и препускащи...почти безгласно
облаци от бяла тишина...
И птиците прелитат песенно
в търсене
да свият дом с обич
и надежда…тъй унесено
А там отсреща зад един прозорец
тихо се полюшват и завесите
на точки...
А тези облаци все тъй
преливат
и раждат мигове
и светове...
прозрачни, чисти
и измислени...
ужасно мои...
или пък...не
А завесите на точки...
все така люлеещи...
И може би зад точно
онзи прозорец
отсреща...
тя и той се любят от вчера...
на тяхната
първа среща...
А на мен така ми се иска
да имах ...
прозорец със завеси на точки...
Ще ме поискаш...
Ще ме поискаш вечерна
с коси разрошени
от звуците на стара песен,
с усмивка бегла
и жадуваща
за глътка обич, за наслада...
Ще ме поискаш полунощна,
незаспала,
издъхваща ухания,
глава опряла
на твойто рамо,
по гърдите ти рисуваща
спирали...
Ще ме поискаш и по изгрев,
незалязваща
и цяла като утрото
сияеща,
устни в устните допряла
и слънце в очите ти създала.
с коси разрошени
от звуците на стара песен,
с усмивка бегла
и жадуваща
за глътка обич, за наслада...
Ще ме поискаш полунощна,
незаспала,
издъхваща ухания,
глава опряла
на твойто рамо,
по гърдите ти рисуваща
спирали...
Ще ме поискаш и по изгрев,
незалязваща
и цяла като утрото
сияеща,
устни в устните допряла
и слънце в очите ти създала.
Докоснато
Докосвам те...
с очи те отпивам,
и ръцете,
и устните
в тебе аз впивам.
Буйни реки
и морета
към тебе
понасят ме.
И следи от пожари
след всяка ласка
изгарят ме.
В прегръдките твои
потъвам
и шепотна
нощта е в мене,
а в тебе луната
поглежда
и стене.
И вулкани изригват
от страсти бленувани
и грешни,
и истински
с теб не сънуваме.
с очи те отпивам,
и ръцете,
и устните
в тебе аз впивам.
Буйни реки
и морета
към тебе
понасят ме.
И следи от пожари
след всяка ласка
изгарят ме.
В прегръдките твои
потъвам
и шепотна
нощта е в мене,
а в тебе луната
поглежда
и стене.
И вулкани изригват
от страсти бленувани
и грешни,
и истински
с теб не сънуваме.
Ще дойда боса ...
Ще дойда боса,
тихо ще пристъпвам,
нечакана от теб,
ще се прокрадна.
По устните
ще те целуна -
сол да вкуся,
ще те погаля
по лицето -
с длани блян да сетя,
ласки с поглед
ще дарявам,
като блудна
ще те прегръщам.
И нищо, че ме няма,
в съня ти -
пак ще се завръщам!
тихо ще пристъпвам,
нечакана от теб,
ще се прокрадна.
По устните
ще те целуна -
сол да вкуся,
ще те погаля
по лицето -
с длани блян да сетя,
ласки с поглед
ще дарявам,
като блудна
ще те прегръщам.
И нищо, че ме няма,
в съня ти -
пак ще се завръщам!
Мисли някакви… към полунощ …
Разчупи тишината -
докосни ме с късче от нея!
Разкъсай звездите -
нека аз вместо тях те огрея!
Прогони и луната -
аз ще бъда таз, която с теб ще се слее!
Дай ми огън -
в очите от него налей!
Подари ми окови –
самотата с теб ще заключим!
Преоткрий ме отново –
има още какво да научим!
докосни ме с късче от нея!
Разкъсай звездите -
нека аз вместо тях те огрея!
Прогони и луната -
аз ще бъда таз, която с теб ще се слее!
Дай ми огън -
в очите от него налей!
Подари ми окови –
самотата с теб ще заключим!
Преоткрий ме отново –
има още какво да научим!
Целуни ме...
Целуни ме,
само за миг,
целуни ме...
Кратък миг,
който дълго
да нося
в сърцето.
Целуни ме,
сега
целуни ме...
Не, не после...
Не утре...
Сега!
Малък миг,
само за мен,
открадни го.
Целуни ме
ей-така...
дори на шега.
С целувка
ти
припомни ми,
че твоя съм
тук и сега,
целуни ме,
моля те,
дори на сън да е,
пак
целуни ме!
само за миг,
целуни ме...
Кратък миг,
който дълго
да нося
в сърцето.
Целуни ме,
сега
целуни ме...
Не, не после...
Не утре...
Сега!
Малък миг,
само за мен,
открадни го.
Целуни ме
ей-така...
дори на шега.
С целувка
ти
припомни ми,
че твоя съм
тук и сега,
целуни ме,
моля те,
дори на сън да е,
пак
целуни ме!
Абонамент за:
Публикации (Atom)
LinkWithin
