Есените нямат свое име

По ъглите на моето съзнание
пречупени надежди светят,
отраженията им - скрито порицание
изграждат ме, разкъсват и се смеят.

А аз стоя и нямо пак се взирам
в пресъхналите спомени на пролетта.
Дали ще дойде или пак ще ме подмине
и направо ще случи есента,
която няма свое име,
която само чуждите краде.
Но чужди пътища
не искам да пресичам,
макар да бъдат в тръни моите
и всяка крачка да разкъсва плът,
и всеки белег да е от погубване.
Моите рани носят моите рими,
да ги заменям за нечии слънца
е като да поискам гроб без име,
в който да положа пепелта,
по стъпките ми, дето е горяла
сянката на вчерашна съдба

...но есените нямат свое име,
когато им избяга пролетта...