В последната октава
на октомври
отлитат птици,
песни, изгреви.
Довява вятърът
дъждовно време
и капят мисли
в облачните дни.
А някъде
ухае на огнище
и една надежда,
дето тихо ври
под стряхата,
която сбира пътища
и няколко
изгубени следи.
И чакат
две ръце
да те прегърнат,
и две сълзи
да паднат като камък,
и много,
много дълго да тежат
в най-лявото ти
кътче на душата.
Октомври е
и ти се иска да е приказка,
в която да те сгрее
тихо шепота
на старите
загънати мечти
в скрина,
в който друг е кътал
писма от теб, усмивки и
луни.
Октомври е,
прилича на пътека,
в която всички лъкатушни сънища
отвеждат те в бащиния дом.
Октомври е,
отлита листопадно –
отвява те, изгаря
и боли…
