Снежинка ІІ

Снежинка белокрила

се усмихва 

през стъклото,

а през нощта 

ще нарисува

там 

тайни от живота.

Зайко с новото елече

Зайо купи си елече

и набързо го облече,

после тръгна на разходка

с наперена походка

да се хвали на кумата -

там в края на гората.

И върви си Зайо смел

по пътечката поел

към къщурката на Лиса

„Леле как ли ще я слиса”.

Но не щеш ли изведнъж,

чу се гръм на шир и длъж.

Зайчето така се стресна,

че уплашено побегна

през гората, през реката

тича бързо през глава то.

Там в къщата на Лиса

най-накрая Зайо скри се.

И поседнал облекчен,

чак сега успокоен

Зайко забеляза вече,

 че по новото елече,

дето сложи отзарана

здраво място не остана.

Натъжи се Зайо наш

и заплака в този час.

Лиса бързо го прегърна

на уше му тя отвърна

„Зайко не плачи сега,

туй съвсем не е беда,

похапни си топла супа

или морковче похрупай,

а накрая двама с теб

ще ушием нов елек.”

***

Есента

си отиде на пръсти,

разпиляла

листопада от спомени,

по следите й

някой намира

остарелите си въпроси.

И не търси

какво се е скрило

зад ъгъла,

който следва,

няма никаква нужда

от смисъл,

няма нужда от нови

въпроси.

Просто есента

си отиде на пръсти,

както той

си отиде на есен.

Есенна

...и може би

ще ти се сбъдна

като есен,

разрошена

от цветни листопади,

в косите на която

са скрили своите песни

птици, отлетели

към едно далечно лято.

И навярно

ще ти нося тишина,

усмивка

от изминали недели,

ще разхвърля

малко самота

и два-три облака

вместо дантели.

Ще ти напомням

мъничко за пролет

с танца на дъжда по булеварда,

с разноцветните чадъри,

които минувачи бързо ще разтварят.

Но цялата

ще си остана есен,

тръпчива като сълза,

по устните ми

ще усетиш само

това, което премълчах.

изображение: cat-woman-amy

Мъгливо

Уморен
си отива денят,
стъпва бавно
по крайбрежната улица
 и е толкова сив,
че навън
се разстила мъгла
като сънища.
И се слива
всичко в едно,
тъмни облаци
капят в морето,
тази вечер
и небето самó
ще си измисля звезди,
за да свети.

Има обич

Има обич, която дълго мълчи,
и която на сън те рисува.

Има обич, обвита в лилави мъгли,
и малко преди да ги разсее отлита.

Има обич, която нищо не пита,
но след себе си въпроси реди.

Има обич, която в рай те изпраща,
и такава, която сякаш в ада гориш.

Има обич, която през километри прегръща,
и такава, която е до теб, а боли.

Има обич, която години прощава,
и такава, която жестоко те съди.

Има обич, която живот ще ти вдъхне,
и такава, която е в теб, а издиша.

Има обич, която е бурно море,
и обич, по-тиха от летния бриз.

Има обич, която светове ти разкрива,
и обич, която у дома те завръща.

Всяка обич различна е като малко дете,
ту се засмее, ту леко боде.

Изгубено

Някак изгубихме погледи
и думите станаха кухи,
и дори да приказваме повече,
май повече сме и глухи.

Задаваме мъртви въпроси,
стъпваме само по спомени
и няма какво да изпросим,
когато себе си сме изгубили.

Дъждовно време

Когато разбереш,
че си отива
последната
догаряща искра,
надеждата
събира своите дрипи,
и тръгва тъй
на някъде сама.
Когато разбереш,
че няма кой
в дланите си
да побира твоя свят,
отказваш да измислиш
ново име,
оставяш есените
в шепи да валят.

Обича ми се...

Обича ми се,
как ми се обича
до ъгъла
на тази тишина,
от която
се разлистват лилии
и самотно
се целуват с нощта.
Обича ми се
до онази стряха,
от която
се излюпват сънища,
разказват дълго
приказки за феи
и заспиват
точно преди края,
сгушени
в лявата ми половина.
Обича ми се
до залязващото слънце,
до хоризонта,
гледан наобратно,
до зениците
на една илюзия,
рисувана
с очи в мрака.
Обича ми се,
как ми се обича
до края на душата ти
и отначало.

Ехо

По следите на късното лято
някой слънца е пилял,
вятър песъчинки размята
и шепти: щом обичаш си цял.

А морето отплава нататък,
в джоба вълните прибрало,
долита от някъде крясък
на гларус: още си цял.

Бяло

Аз мога много дълго да мълча
и после много дълго да говоря,
и всичките разхвърляни слова
единствено към тебе да ме водят.
И може да не вярваш в чудеса
или просто да забравиш, че ме има,
но дори и след безкрайните лета,
накрая пак ще дойде бяла зима.
А аз ще се превърна в снежен пух,
и тихо ще се стеля по земята.
И може би случайно или пък
съвсем нарочно ще пресмятам
как сто снежинки да ти пратя в кръг
и една от тях да те целуне по устата.

Ако я срещнеш...

В очите ѝ потъват сенки
на тихите неделни дни,
а тротоарите събират
остатъка от нейните следи.
А тя не помни да е минала
по улиците в този град,
и разпилява във ванила
и цветове, и аромат.
По раменете ѝ се свличат стихове,
политат птици, палят изгреви.
А тя върви все тъй замислена,
и влюбва всички в своя свят.
...
Ако я срещнеш - целуни я,
по устните ѝ на момиче
е стихнала една магия,
създадена да те обича.

Танц

Прозорецът на моята стая,
наивен като малко дете,
се е влюбил... как ли... не зная
в гълъб с бели криле.
Всяка сутрин улавя в небето
светъл лъч... и пада сълзица.
И танцуват там по стъклото
слънчево зайче и сянка на птица.

Когато вечер се събличат пълнолуния...

... морето
от страстта си закипява,
и всичките
вълни в полуда
в танц с нощта
то залюлява.
Смутен
от тази гледка,
мракът
очи в нощта
тъй жадно впива,
пристъпва тихо
по чорапи,
в една безкрайност
се разлива.
А тя снагата си
в транс извива,
разпуснала
коси надлъж.
Небе, звезди
в миг замират.
Нощта целува
своя влюбен мъж.

Защото не помня

Аз не помня бях ли там,
сънувах ли или оставах.
Мечтах ли с теб,
ти ли ме мечта
или просто
безвъзвратно оглупявах.
И не помня
ти ли ме целуна, или аз
се сгуших в дланта ти,
прошепнах ли те
или с огън те изпях,
думите ни бяха ли измамни.
Рисувах ли те с пръсти по гърба
или ти рисува с устните си мен,
лятото ли в мене изгоря
или просто се взривиха сто вселени,
дълго ли светът се е въртял
в този миг, когато вдишах теб...
Аз не помня нищо от това.

Затова сега те питам
помниш ли ме мене?

Сънувам приказки, а ти?

Тази нощ една фея не спи,
а рисува в небето звезди.
Самотата улавя с нежност,
търси теб...
ти сънуваш ли нещо?

Тази нощ и луната не спи,
сплита с нишки непознати съдби.
И отлита като ехо далечно,
а ти...
ти сънуваш ли нещо?

Тази нощ в съня ми си ти
и изригват безброй тишини.
И се влюбвам в теб цяла вечност,
а ти...
ти сънуваш ли нещо?

Ще танцуваме ли?

Танцувала съм - тук,
не са ме канили,
жалко е...
или е тъжно
като моята луна,
защото обичам да танцувам.
А и все още предпочитам
лилавото на теменугите
пред бялото на маргаритките,
а и между другото
ослепява се пише с "О".
Внимавайте като преписвате!
Това поне е лесно!

... а можеше да е красиво
и сега да се усмихвам...

И казваш...

...не е лесно
това наше обичане
да сядаме след залез
и да скрояваме съдбите си
с нишки от сребърни истини,
да пришиваме големи мечти,
които трудно минават през илиците,
да изрязваме скъсаните съмнения
и протритите си тъги, а вините и грешките
да хвърляме право в коша.
Да закърпваме с парчета надежда
остатъците от дните,
за да може утре отново
като се погледнем да се обичаме.
И казваш ... не е лесно,
но пък
  е толкова истинско.

Безмълвно

Безмълвно е, а тишината стяга,
вися на косъм от една любов.
В шепите ми тъжен вятър
рисува спомен и покров.

Долавям ехото на лято,
погребано в едно море,
вълни се лутат като ято
и падат късчета небе.

В синьото сълзи на лотос
мастилено топят света.
Безмълвно е, като остатък
ухае ехото на смърт.

Утре пак...

Ти навярно не знаеш,
 на мен така ми отива
да мълча до безбожност,
щом нещо в мене умира.
И така ми харесва
да е тихо до болка,
да боли да не спира,
днес друго не мога.
Утре пак ще изгрея,
няма смърт в любовта,
има само усмивки,
дето носят тъга.
Утре пак ще пилея
разноцветни слънца,
ще усмихвам... наистина
някой друг по света.
Утре пак... утре пак,
днес обаче не мога,
днес валя тихо в шепи
и се крия от огъня.

И не пиша, защото...

... не искам да се връщам
към проклетия навик
да ми присядаш
като буца от истини
в тишината на среднощното лято.
... и защото
не искам да зная
дали първата стъпка нататък
ще предхожда последното вдишване
и последния залез, и мрака.
... и защото
не искам да търся
нещо малко като обичане
в пресъхналите си спомени
и да горчи до неистово.
Но съм сигурна, зная
само днес имам шанс да открия
как спра да те чакам.
С една самодивска магия.

Въздишка за събличане

Свършиха ми
всичките измислици,
цялата съм
само за събличане -
от умората
в края на очите
до последните
надежди в косите.
И роклята
от копринени илюзии
се свлича
толкова безшумно.
Ако не можеш
да усмихнеш никого
оставяш ли
следи куршумени?!
Сънуваш ли,
без да си заспивал,
когато сънищата
се оказват
твое минало,
а бъдещето
като пустинен пясък
изтича,
без да си го имал.
И всъщност
живял ли си...
или дълго
си умирал?!
...
Въздишаш?
Добре...
да се събличаме.

Хазартно

Той отдавна не търси
и не рови в душата,
няма свои илюзии,
а на чужди не вярва.
Няма път към сърцето,
пътят води към бара,
две очи се удавят
само в чаша с отвара.
Срещу шепа надежда
при игра на комар
губи нещо човешко,
но получава нов зар.
Всяко хвърляне носи
победа за звяра
и няма нужда от Дявол,
нито даже от Бог,
всяка стъпка е цифра
в безпогрешния ход.
Всяка болка е жажда
за черна магия
и всяка мисъл преражда
в глътка люта ракия.
Той отдавана не търси,
 посоката стара е,
няма път към сърцето,
пътят води към бара...

...и е май

...и е май,

разцъфнал като обич,

усмихнат,

малко луд,

но много мой.

Разпилял е

всичките ми облаци

и вали любов

като порой...

   

Майско...

Тишината ми се влюби в теб
някъде по майско време.
И ѝ стана тъжно да е само с мен,
пожела си да е споделена.
И полетя над облаци, през бури,
някак слънцето я залюля
преброди цветните дъги до юли
и стана пъстра тишина.
Усмихната и неразумна
неусетно заприлича
                               на жена.

Луна

Нейната
мъничка тайна,
прегоряла
от среднощно обичане,
няма нужда
да сбъдва желания.
(И не може.)
И е тъй безразлична.
Тя е само
едно пълнолуние
за него –
най-самотния вълк
и ражда
само безумия
и една
опустяла любов.

С...

...откраднати чувства
и на заем взето палто,
по обрасли пътеки
и непочистени улици
бягам след себе си
с празни очи,
вплетени в утрото -
търся бисерна мида,
оковала моите нови мечти.

Още...

...награди














Благодаря на Tony

Следи от неслучване

Нямам какво да ти кажа,
ти си нещо неслучено,
няколко щрихи в пейзажа
и писмо неполучено.
Някакви думи изстинали,
изпепелили душата ми.
Малко измислени истини,
на които дълго им вярвах.
Две-три разрошени мисли,
че ти си оттатък.
И е толкова близо
далечното ми очакане.
А пък светът си е кръгъл
(някой така го е казал),
уж тръгвам към тебе,
а всъщност се връщам обратно.
Някаква обич притихнала
шепне колко е жалко
несподелено отлитане
и ми отнема от тебе по малко.
И ми свива просторите
с няколко облака сухи.
И няма какво да изплача,
когато ми стягат оковите.
Прибирам небето в ракла,
обръщам звездите наопаки,
стига вече съм чакала
да ми вещаят посоки.
От утре участвам в спектакъл,
в който ще бъда лошата,
и само вечер ще парят
въгленчета по кожата
да ми напомнят, че някога
е имало шанс и за огън.

Измислици II

Измисляй ме
розово-засмяна
с усмивките на сто слънца.

Измисляй ме
и тъжна като рана
с поглед, разпилял се в тишина.

Измисляй ме
сред огнен залез
и в търсещия шепот на нощта,

като звезда, която
за тебе пада
с дантели от една полу луна.

Измисляй ме,
измисляй ме изцяло
от звънкия копнеж на пролетта,

от полъха
на лятото обезумяло,
от есенния дъх на самота.

Измисляй ме...
и може би тогава
все някога и аз ще се родя.

Измислици

Измислям си
небе и ставам птица,
отлитаща към своя топъл юг.

Измислям си
едно различно име,
с което да напомня, че съм тук.

Измислям си,
че някъде съм зима,
и някъде съм пролет на момиче.

Измислям си
една дузина рими,
с които летните си рокли да обличам.

Измислям си,
че есента рисува
спомена за първото кокиче.

Измислям си,
че докато ме има,
ти до мен безумно ме обичаш.

За една награда ... и за мен...

Не мога да подмина тази Самодива, благодарна съм й за наградата, и какво да правя ще ви разкажа малко за себе си :)

Първо за десет неща, които харесвам и ме правят щастлива. За шест от тях съм писала преди време тук, така че ще допълня само 4:

- обичам изненадите;

- обичам шоколад;

- обичам да наблюдавам облаци;

- обичам да си играя с огъня :)

Продължавам с други пет неща, които не знаете за мен. Хубавото е, че нищо не знаете, а лошото, че и аз не знам :)

- от Бургас съм, обичам си родния град, и преди всичко обичам морето, затова преместването ми стигна до Варна, по-далече ще ми е трудно.

- Най-забавното сигурно е, че много ми е лесно да се загубя някъде, по-често в мислите, но ми се случва и между сградите :)

- Горното е следствие на разсеяността ми. Случвало ми се е при една командировка (забележете) през януари, да си забравя палтото, като се прибрах във Варна и се сетих, оказа се твърде късно :). На следващия ден и то се завърна от командировката. Случвало ми се е, да си изтърва влака, защото съм се качила на друг, който изобщо не потегли и слава богу, че иначе не зная къде щях да ида. Или пък точно, когато съм най-изморена след работа да се кача на грешен автобус. Случвало ми се е, да отида на погрешно място и да чакам за среща. Случвало ми се е, да платя по електронен път разходите за ток и вода на колегите ми и да им звъня посред нощите, за да им кажа, че няма нужда да се разхождат до съответните инстанции, аз съвсем случайно съм се погрижила. Случвало ми се е да си сваря рибките (за което се чувствам много виновна).И със сигурност зная как гърмят яйца, който се варят докато изври водата, а и след това. ...

- Иначе може и да не ви се вярва, но по професия съм финансист :), гледам да се концентрирам добре и да си проверя нещата няколко пъти, за да не забравя нещо. Мисля ,че добре се справям с преодоляването на разсеяното в мен в това отношение, може би защото си харесвам работата.

- Друго... пиша си от скоро, всъщност вече минаха около 2 години. Преди това не съм проявявала такива способности, освен някое и друго закачливо пожелание за рожден ден. Затова не съм наясно с правилата, пиша както ми дойде отвътре :). Затова не ме съдете строго :) Само хоби ми е.

Извинявам се, но последното условие няма да го изпълня, трудно ми е да отделя само 5 блога. За повече може да разгледате къде надничам аз, което ми напомня и да обновя малко местенцата :)

Суматоха

Светът
днес беше
адски бесен
и работата му
изобщо не спореше.
В шест без малко
сръчка Слънцето,
на което пък
ужасно му се спеше.
Изпиха по едно кафе
набързо
и малко закасняха
навреме да изгреят.
После го пресрещнаха
някакви си бръмбари,
минал на червено
към обяд в ... без десет.
Привечер пък нервна
се обади и Земята,
че животът и на нея
никак не е лесен.
Болките в гърба й
и отоци по краката,
ако може ураган
да й пратят пак
на есен.
Океанът пък стачкува
и разтапя ледовете,
очаква да получи
контрол над ветровете.
Небето беше ясно,
но после полудя,
ощипа всички облаци,
а те се разпищяха.
На света му писна
и тегли им една...,
заряза всички питанки,
нерешени за сега.
В полунощ приседна
тихо до Луната,
пийна две ракии
и я хвана за ръката.
Започна да й сваля
всичките звезди,
само ако може
да го приюти.
Тя го гушна нежно
и го залюля,
а светът спокоен
сладко си заспа.

Не ме отричай...

...аз не съм измислена,
а вярата ти в мен
е черноока.
Не ме погубвай
с думи за покойник,
и бягството от мен
не е посока.
Разстреляш ли душата ми
за Бога,
по-малко ли ще ме обичаш
или без тревога
ще чакаш да се сбъдне
ново утре.
Забравяш май,
пожарът е отвътре,
а пепелта не прави
никого по-мъртъв,
щом огънят е в теб,
 и любовта възкръсва...

Тихо... тихо...

...днес небето е облачно
от недоспалите мои тъги
и протегнало длани тревожно
ме прегръща със своите мъгли.
А градът ме гледа намръщено,
свъсил чело, поклаща глава:
„нямам никакво ресто за връщане,
че си тук, какво от това”.
Светофари намигат надменно,
разпределят ми дни и посоки.
Всичко в мен днес крещи на подземно,
твоите думи раняват жестоко.

Падаща звезда

Щом градът
отпусне рамене
и умората
над него легне,
нощта ще спусне
своите криле,
назад косите
ще отметне.
Ще обсипе
цялото небе
с безброй звезди,
които шепнат тебе.
А аз ще ги броя
приспивно
и ще чакам някога
след дълъг ден
да падне мъничка звезда
и най-наивно
ще се надявам
да си пожелаеш мен.

Математическо прощаване

Ще ме прощаваш,
но ще си остана
чуждо минало
на математическите
ни сечения,
защото
нямам сили
все да чакам
някакви си точки
на пресичане,
да се надявам
на случайни лъчове,
с които
да се срещнат
допирателните
на очите ни
и да мисля
как така се случи
в най-неподходящия
сезон за влюбване
да се разпилея в
недосънувани окръжности
с център
точно теб.

Снежинки от теб

Прокраднах се
на пръсти в съня ти,
не се сърди,
бе необратимо.
Заслушах се
в тишината на дъха ти
и нямах сили ...
стана ми необходимо
да бъда там,
където други скитат,
където все
се нижат бели пеперуди,
крилати като мислите,
които ме оплитат.
От тях на времето обаче
му е тъй студено,
че се завива
с бялата си дрешка,
сгушва се
от ляво... до сърцето
и вече зная
не е, няма грешка:
събуди ли се
времето в мене
до една
снежинките от теб
ще ми отнеме.

...

По празниците
никак не съм будна,
заспивам рано, рано
и не ме търси,
когато се събудя
ставам скучна,
а шапка ми невидимка
не върви.
Не мога
да се скрия от очите,
не мога
да се слея с тишина.
Аз съм тук
и пак ще се опитам
да заспя до тебе –
в празника си сгушена.

Повече от нищо

Аз не крия –
мога без тебе,
ти отдавна
можеш без мен.
В този свят
на безкрайно отнемане
нас ни свързва
мисълта
да сме спомени.

Непреглътнато

Днес съм глуха,
ужасно съм глуха,
недочувам
твоите стъпки.
Тишината
е толкова суха,
изкрещях
любовта си на глътки.

Стъпките по пясъка

Може би случайно,
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.

И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,

ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.

От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.

И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.

Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,

нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.

Захар на снежинки

Вятърът
горчиво затактува
песен
за изгубени сърца.
Намръщи се небето,
залудува
и прободе облаците
с перца.
Заплакаха...
сълзите им мънинки
се стекоха
към болната земя.
И ето...
вън се сипе
захар на снежинки
а светът,
предрешен в бяло,
онемя.

Момчето с разрошени коси...

Момчето
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
 русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...

Нещо, което...

Има нещо, което
на себе си трябва да кажа:
много е лесно понякога
да решиш да се откажеш.
Там, където ти липсва
път в очертание,
се оказва, че всъщност
е било само миг изпитание.
Не на всяка цена се налага
да целуваш и жаби,
принцовете отдавна умряха,
а принцесите им са баби.
И приказки няма,
всичко се случва на яве,
а... си затворил очи
а... са те изяли...

След малката смърт...

                           „Всяка раздяла е 
                                   като една малка смърт”

Всяка любов, която изтича,
тежи в душата й като смърт,
защо ли й тряба да обича,
след като губи всеки път.

Всяка калинка, която ражда,
рисува на точки света,
а в нея остават само сажди
и червеното на кръвта.

Колко й струват изпитите мигове,
дето в спомени ръсят солта,
колко са тихи нейните викове
като прашинки в пепелта.

За какво й е лунната нощ на раздяла,
когато остава безмълвен дъжда,
и отблясъци стенат под лампата стара,
а утрото в локви от кал я поглежда.

И ако всичко, което изгубва отрича,
как ще успее в живота си тя,
да научи сина си: ако обича,
след малката смърт идва пак пролетта.

В министишие...

Тъжни погледи
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...

***

Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...

***

Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...

...

Жълтеят неоновите сенки
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.

Снежинка

Когато от небето
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.