Водни лилии

Водни лилии
постлах в дните си,
тишината ме опиваше
уханно,
сенките им -
нийде несънувани,
оставаха
в плен на самотата.
Водни лилии
са моите мечти...
от бели есени
и сълзи по стъклата,
попиват болки
и топят тъгата,
рисуват бели спомени
в косите...
от трепети, от тайни,
от искри в очите.
По водни лилии
пристъпвай
нежно, плахо
и бос
по капките роса.
При мен ще дойдеш,
следваш ли зората,
на бели лилии
съм аз душата.

Ела...

Ела на пръсти
в моя дом,
не защото
умира сама тишината,
и не защото
съм глуха
за твоя стон,
просто два океана
ми спят в душата
и всяко докосване
поражда тайфун,
всяка илюзия
сбъдва вълните,
а океаните
са в покой
само, когато
простим си вините.

Самодива

Прошепвай ме
и после бавно ме издишвай,
когато сутрин паднала роса е.
И аз ще те шептя
и после ще издишвам,
когато се събудя
в пазвите на пролетта.
И ще те създам
на сън или наяве
в лилавото на
разцъфтяла теменуга,
и после ще поръся
с нежен плам
и с капки от ухание на диво.
По устните ще чакам
след това
да ме докоснеш
нежно, полуигриво,
и с таз целувка
може би една
ще ме превърнеш
в твоя самодива.

Само дивото ухае

Намислих си
да бъда друга,
да бъда нечия,
не дива,
нито луда
като онази червена роза
на съседния перваз.
Но тази роза
гледа към полята
с онези тъй обикновени макове
и иска й се
да бъде друга,
да бъде ничия,
да бъде луда,
защото само дивото
ухае на полуда.




Снимката е авторска

Мое мило море

Мое мило море,
никак,
никак не ми върви по вода.
Всички реки,
в които нагазих – пресъхнаха.
И само по камъни боса вървях.
И там отгоре по техните сънища
оставаха моите следи да светят
до кърваво.
Не ме викай море,
не ме искай.
По-добре край теб
по брега да вървя,
че аз съм болчица,
мое мило море,
от която и ти ще пресъхнеш.

След всички въпросителни ...

Примряла съм
от жажда за уиски...
Налей и прибави
2-3 кубчета лед
и после сядай и разпитвай,
а аз ще си мълча,
защото се намирам
в най-тихия,
но свой куплет.
И всички питанки
са ми ужасно чужди,
но в твоите очи
дори болят,
но от питане
какво ли губим?!
Когато думите се раждат,
следва смърт...
След всички въпросителни
предателства
най-лесно се възкръсва
щом отговорите
умрат...

Повикай ме

Когато изход не виждаш
и времето бавно те убива.
Когато в очите се давиш,
и нямаш веч никаква сила.

Когато усмивките чезнат
и лицето не иска да грее.
Когато усетиш умора,
че в жилите пак ще се влее.

Когато не търсиш опора,
а само очи да те скрият.
Когато не искаш сред хора,
а само ръце да те милват...

Повикай ме..
и аз ще дойда
със светъл дъх
от есенни листа.

Повикай ме...
и аз ще те потърся
в спомена
за утринта.

Повикай ме...
и аз ще нося
две очи,
в които да се скриеш.

Повикай ме...
и аз ще дам
две ръце, в
които да потънеш!

Повикай ме...
и аз ще знам,
че не искаш....
да си отново сам!

Най-хубаво е

/на Жижи/
Най-хубаво е да се вгледаш в две очи,
в които се разтапяш като спомен
и облякла най-слънчевите си лъчи
да носиш обич в своя свят огромен.

Най-хубаво е да те искат две ръце,
в които да потъваш без преструвки.
И там дълбоко в своето сърце
да чуваш ритъма на неговите първи стъпки.

Най-хубаво е да усещаш, че обичаш,
че те обичат истински и без измама.
А най-истинският мъж до тебе срича
и с най-хубавата си усмивка казва „мама”.

Надежди за отлитане

Ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?
Не ги познаваш?!
Те често, много често
приличат на безцелно лутане,
уж търсиш някого,
но всъщност викаш себе си.
И ти се иска да избягаш
от скованите простори
на делничния ритъм.
Да разчупиш песента на птиците
и в своя танц да я вградиш.
И вместо да вървиш намусен,
и в мислите да търсиш изходи,
намираш себе си и влизаш
в най-слънчевата си премяна,
усмихнато поглеждаш всички
и крачиш бодро с мисъл за промяна.
А ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?!

Изсъхнал кестен

Наряза тишината на вълни
и после се отказа от обичане.
Сложи сол в раните, за да кърви
и намери най-голямото отричане.
А вярваше, че любовта ще я спаси,
но как спасява нещо тъй съсечено
от фалшиви устни и угаснали очи,
щом всичко покрай нея е обречено...
Нима остава спомен от паднали лъчи,
нали земята ги погребва бездиханно.
Но своя път така ще извърви,
забравила, че всъщност е измислила
всички свои бъдещи акорди
на онази тривиално стара песен,
защото любовта ако може да гори,
то значи и душата е изсъхнал кестен.

Безименно... (или просто за мен)

Всички мъже,
които съм нямала,
разрошват косите ми
в сънища,
обладават мечтите ми
от бяло до черно
и отлитат на юг
по първи петли.
На есен ги стрелям
като прелетни птици.
На пролет долитат отново
да рошат с вятър косите ми.

Всички мъже,
които съм нямала,
носят от мене частица -
куршумена болка от ляво,
загнездена, пари, но скита.

Всички мъже,
които съм нямала,
ме погребват като сянка
в очите си.
Само един
в сърцето остави ме
и с него ще бъда аз
истинска.

(по стихове на Радостина Мирчева)

Пропукани стени

Изграждаме си тесни рамки,
във които се живее опростено,
че сложното отнема много време
и чувствата са някак в неведение.
Зазиждаме опасното във себе си
„Да търсим, щом може да намерим”.
По-лесно е да си откраднем и
подреждаме … като в ребуси
измислените спомени на някой,
преживял … безвремие.
А себе си заравяме дълбоко и далеч,
че живото у нас боли,
а от болките е толкоз лесно
да се срутят всичките … пропукани стени.

Изгубен миг

И взираме се някак листопадно,
от очите ни се ронят пак мечти
и устните мълвят тъй безпощадно,
родени от сърцата ни искри.

И иска ни не сякаш малко истина
да разсъблечем от плещите в нощта,
по своему на себе си обречени,
с луната да сме двама в една полумечта.

И люлякови мисли да разцъфват
там, гдето падат сенки от страстта,
и огнени надежди да разкъсват
невнните копнежи на плътта.

Избягали от своите окови,
се срещаме там някъде в съня.
Изгубен миг в намерена душа,
ти мен не ще, и тебe аз не ще виня.

Бягай от мене

Бягай от мене, спасявай се,
че в моите вени отрова тече,
прорязва, в душата утаява се
и мастилени мрежи тъче.

Към мен не поглеждай, върви си,
че в очите ми слънца затъмняват се,
пръскат мъгли и в сажди разпадат се,
синьо-зелените мечти поболяват се.

Не се влюбвай в мене, отивай си,
сърцето ми ураган е, руши,
след него пустиня ще станеш ти,
не вярваш ли, ела и реши.

Подари ми

Подари ми от очите искра
да ми свети, когато те няма.
Подари ми от сълзите дъжда
да ме скрие, когато съм тъжна.
Подари ми от устни дъга
да ме стопли, когато измръзна.
Подари ми от длани прегръдка
да се сгуша, когато заспя.
Подари ми от сърцето целувка
да изгарям, когато мълча.
Подари ми от себе си спомен
да мечтая, когато горя.

Дявол в очите

На разсъмване
и дяволът е влюбен.
И душа си има
за погубване.
И с ръце прегръща
до изпепеляване.
И целува страстно
на сбогуване.
И е толкоз истински
до втръсване,
че някой винаги посреща го
с отлъчване.
Но няма да сме истински,
ако отричаме,
че дявола в очите си
по залез пак събличаме.

Пепелянки са очите й...

Пепелянки са очите й
на зазоряване,
откак крилете й
са срязани.
И езикът й така
разполовен
просъсква думи
за отравяне.
Никак не е
за разправяне.
Но и змиите искат обич
до повтаряне.
И кожите си змийски
разсъбличат,
когато пеперудени душите им
се вричат.

Момичето, дето познаваше

Момичето, дето сплиташе
слънце в косите си,
порастна, но без
топлина от лъчите му.
Момичето, дето гонеше
вятър с хвърчило,
не търси любов,
а само продава ... до гнило.
Момичето, дето танцуваше
вечер край огъня,
угасна и с пепел поръси душата си.
Момичето, дето рисуваше
цветни градини,
погреба мечтите си
с двете отрязани плитки.
Момичето, дето познаваше
от детството минало,
вче не съм аз,
останах само сянка застинала.

Седем

Седем нощи те търсих
по безлунни пътеки
Седем чудни гори прекосих
Седем ранни зори ме посрещаха,
за да сбъднат седем думи за теб
Седем истини исках от себе си
да строша, да изтрия
и после пак да градя
Седем пъти без тебе заспивах
за седем мига преди пролетта
И се сбъдвах в сънища седем
като седем воала преплетени
и в твойта душа се разлиствах
като седем издъхващи истини
И пак наивно до седем броях
всеки път преди да заспя
И сутрин в седем все бях
седмата твоя постеля...

Ако някога...

Ако някога,
някъде,
в някоя
теб открия,
вещице моя,
ще отпия от
твойта отвара
и сърцето
на поднос
ще предложа.
И ще зная,
че никога,
никъде,
никоя
не желая
от този момент,
само теб ще сънува
душата ми,
само теб,
само в твоя фрагмент.
И ще галя
в сънища
дивото,
и коси
ще разплитам
в екстаз,
само нейде
да зърнат очите ми
твоята сянка,
твоят анфас.