В министишие...

Тъжни погледи
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...

***

Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...

***

Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...

...

Жълтеят неоновите сенки
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.

Снежинка

Когато от небето
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.

За теб...

(подарено)

Когато тишината ослепява,
усещам само твоето дихание
да ме обгръща в бледото лилаво
на спомена от минало мълчание.

Когато избледняват полусенките
на най-недосънуваните ми целувки,
превръщам се във въглен и изгарям,
след мен се стеле пепел от светулки.

Когато в сънищата ми те няма,
допирът до тялото е влюбване,
от което се събуждат пеперуди
и летят в косите ми до лудване.

Когато се изгубят всички погледи,
и нещо в тебе стене в забрава,
името ми прошепни в огън,
щом обичам, значи още дишам жарава.

Пожелание...

            ...следколедно или предновогодишно

Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.

В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.

И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.

Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!

Наситеното черно не убива

Разчупих се
на малки тишини,
от които капе
като кръв отрова.
Отвън се смея,
а отвътре ме гори.
Има болки режат,
докато мълчим.
А думите
заключена прокоба,
затворили са
черното си име.
И как да се забрави,
щом не спи,
отрязаният спомен
от крило на гълъб.
Наситеното черно
не убива,
убиват малките
надраскани души
на думите,
които си спестяваме,
но ветровете
в погледите ни
предвещават
началото на урагана.

Под дъжда...

Под дъжда...

Под дъжда те чакам, обич моя,
под перлените капки самота
и там ще бъда само твоя,
щом сърцето ми нашепва тишина.
Единствено в очите ти ще капя,
ще бъда неочаквано вълнение,
по бузите ти плахо ще се стичам
до гънките на твоята усмивка.
Ще се разтворя по устните ти нежно
и бавно ще се влея в тебе,
но ти ще ме издишаш за последно
с аромат от твоята душа,
защото всеки дъжд е влюбен
в една несбъдната дъга...

На крачка встрани и до теб

Когато тогава някой ти каже,
че нещо е толкова колкото,
ти не му вярвай, нищо не става
с граници някъде там.
Дали си тук или пък нийде те няма,
има ли смисъл сега,
просто защото винаги става,
както избрал си си сам.
И дори да си мислиш,
че ти си единствен
и никой не срещаш напред
и навярно не вярваш,
но винаги гледай
не само напред, а навред,
защото понякога, някой те чака
на крачка встрани и до теб...

Жената, която рисува тъга

Жената, която рисува тъга,
нощем не може да спи.
Тя дълго се взира
в оназ’ проклета луна
и душа от звездите събира.
Тя не умее да бъде сурова,
нещо в нея боли ли, боли.
Денем поглъща жива отрова
от ходещи малки съдби.

Жената, която рисува тъга,
нощем понякога плаче,
разрежда боите със свойта сълза,
а вятър изпраща й здрача.
С коси тя попива среднощна мъгла
и сенки реди по паважа.
Разплита с очи чужди вини
и тайно любовта си им вгражда.

Жената, която рисува тъга,
не може да бъде различна,
дори наранена, небрежно с ръка
махва за сбогом прилично.
Тя не умее да бъде луна,
но дори пред теб не отрича,
чисто и просто това е съдба
да го обича...обича...обича.

Чай с лимон и късче небе

- Добро утро... Чай?
- Да...може би е... А ти? Искаш ли...
късче от небето ми...без облаци...
необятно ...синьо ... истинско...
като миг, неизживян... като песен ...
като стих... като спомен ... за луна...
............................................................
- А после?
- ...няма после... само тишина... ти... и ...
.............................................................
- И?
- Лимонче...
- ?!?
- За чая ...
- Да... чая... А небето?
- А какво е небе... без чай с лимон ...
и дъха ти... до мен...омагьосващ...

Една надежда

Една надежда мъничка и свежа
се сгуши в дланите ми на момиче
и аз я галя и тихичко подреждам
листенцата й бели... на кокиче.

И тя заспива в шепите ми топли
на декемврийска утрин като птиче,
за да се събуди с дъх на морски вопли
и въздишката на моето „обичам”.

Тринадесет магии

Тринадесет магии ще забъркам,
не теб, а себе си наричам,
когато няма при кого да се завърнеш,
ела при мен, аз пак ще те обичам.

Вълшебство за слънце

Слънцето припряно се събуди
в една неделя белоснежна.
Сърдито бе, нацупи устни
съвсем...съвсем като дете.
Въздъхна в жълто към небето
и зад облаче полегна,
изтри сълзичка от сърцето
и мъничко му поолекна.
Една снежинка го намери,
заспало в облачна завивка
и литна право към ушлето,
където тихичко зашепна:
„Не се сърди, не се сърди
и тази зима ще омекне,
щом всички ний се разтопим,
в лъчите ти ще грейне песен.
И по-добре сега се усмихни,
вълшебство е да си вълшебен”.

Нужен ми е малко хаос...

Омръзна ми
от подреденото безличие
на вещите,
натрапващи смъртта.
И никак
не се чувствам истинска
в този свят на суета.
Обърквам се
в собствените си илюзии
и спомените
за една съдба,
която някога
измисли ме безумно.
Нужен ми е малко хаос,
за да се подредя...

Изгрев

Ако може само за миг да изчезна,
само миг ... преди да е съмнало.
Ще се превърна тихо във приказка,
която вятърът шепне в сънища
и ме разказва ... разказва... разказва
в кратък миг, преди да усъмнеш...

Стих за двама

Тя ухае на лято
и сутрин го буди с кафе.
Той отпива дъха й
и се превръща в небе.

Тя усмихва просторите,
а после ражда дъжда.
Той се стапя в косите й
и се събужда в дъга.

Тя го милва с крилете си
и прегръща с любов.
Той я топли с лъчите си
и й вдъхва живот.

Тя подрежда в сърцето му 
теменуги за зима.
Той разпилява душата й
и е горд, че я има.

Тя сънува мечтите му,
а вечер му пише стихове.
Той рисува в очите й
и сбъдва прошепнати мигове.

Целувал ли си някога снежинка...

Целувал ли си някога снежинка...
...от тези най-обикновените,
дето се изсипват посред зима,
защото на небето му е весело
и просто тъй обича да си има
една торба с вълшебства за прозорци.
И когато най-не вярваш, че те има
и някак си ужасно ти е криво,
и цялата изминала година
ти е дарила обич само в погледа на куче,
една снежинка пърхаща и белокрила
докосва устните ти страшно мило
и целия си свят ти подарява
с една целувка – първа и последна...
...
Целувал ли си ...и аз не бях,
но целувката получих
през зимата, в която
една снежинка ме научи,
че вълшебство е това,
което ей-сега ще ти се случи...

---

Утрото се вмъкна много тихо
под завивките на обич закъсняла,
целуна я по устните сънливо
и тя разцъфна в усмивка засияла.

...

Душата - прашна,
сърцето - алчно,
очите - празни,
лицето - властно,
ръцете - мръсни,
нозете - кални,
умът - неясен,
сънят - забравен,
в поглед гаснещ -
живот загубен,
споменът… ненужен.

Като зима...

Празен ден 
наднича зад вратата,
прострелва с поглед  
тъжните прозорци.
Слънчев лъч 
умира по стъклото,
очаквал приказка 
за лятно слънце.
А дъждът танцува 
и нашепва колко
смахнато е 
да изглеждам като зима,
когато цялото 
вълшебство на земята
се случва миг 
преди да те усмихна.