Щом думите ни нямат си причина

И блъскаха се в мене разни истини
Изгаряха ме твоите слова,
с които ме застреля на отиване
към новата си по-добра съдба.

Захвърлени от вятъра на времето
и непоискани от теб и младостта
останаха и двете ми души
в този кръговрат на лудостта.
***
Онази първата душа ... Дали я помниш?!
Дарих ти я по изгрев слънце,
когато устните ти бяха топли още,
когато нямаше изсъхнали цветя...
Сега я връщаш ...
За какво ми е? Строшена,
потънала в мъртвата мъгла.
Днес съм с другата..
Не я ли знаеш?
Онази, дето чувствата
обеси в тъмнина.
Онази, дето в черно
ще се смее
щом плаче първата,
изстрадала душа.
***
Замлъкна?! И аз ще замълча..
Щом думите ни нямат си причина,
да не стреляме по тях тъй без вина...