...

Душата - прашна,
сърцето - алчно,
очите - празни,
лицето - властно,
ръцете - мръсни,
нозете - кални,
умът - неясен,
сънят - забравен,
в поглед гаснещ -
живот загубен,
споменът… ненужен.

Като зима...

Празен ден 
наднича зад вратата,
прострелва с поглед  
тъжните прозорци.
Слънчев лъч 
умира по стъклото,
очаквал приказка 
за лятно слънце.
А дъждът танцува 
и нашепва колко
смахнато е 
да изглеждам като зима,
когато цялото 
вълшебство на земята
се случва миг 
преди да те усмихна.

Облачни целувки

Две облачета си играеха в небето,
рисуваха с млечна белота
памукови нюанси от сърцето
и целуваха дъгата по врата.

Но скараха се облачетата ревниво
за неподелени сто милувки
и облякоха елечетата в сиво...
Есен е... и ще валят целувки .

А в неделя ми е трудно да не те обичам...

Не идвай днес, не искам да сънувам,

от сънища си пресуших очите.
Без теб е лесно, просто се изгубвам
в празни интервали между дните.

И ставам на мъгла от монотонност,
обгръщам целия си свят,
но свят без теб е повече безбожност,
какво като на дявола си брат.

А всъщност мен не ме е страх от дяволи,
страхувам се от глътка самота,
откак живея като сянка в душата ти,
умирам и се раждам в пепелта.

Но е неделя и е време за сбогуване,
от утре пак ще бродя в мъгла.
Хайде, да приключим без ръкуване,
че ми е трудно просто да те премълча.

Снежинка ...сълзичкова

Една снежинка босонога,
подранила през октомври,
заслуша се в тишината
и в сълзичка се затвори...

Една звездичка засияла
в очите ти се ококори,
прошепна нещо на луната
и сълзичката разтвори...

Той и Тя

Той се прибираше

ужасно тъжен,

в шест заключваше душата си

сред четири стени.

И все искаше да бъде

малко по-различен:

такъв, какъвто

тя го помни...може би.

Но всеки път отлиташе

на място тъй безлюдно,

че трудно му се случваше

да чуе отстрани

думите, които

тя нежно му шепти.

А тя така го чакаше

с ухание на нежност

и с есенни целувки

да го разтопи.

Но любовта потъваше

в тъжната безбрежност

на неговите толкова

несбъднати очи.

И ето, че забравяше

колко го обича,

че той за нея бе

тайната мечта,

която тя отдавна

(преди безброй лета)

съвсем... съвсем невинно

наум си пожела

пред най-красивата,

светеща и истинска

коледна елха.

И тъй с годините

(или заради римите)

тя постепенно

спря да му шепти.

А той...

съвсем естествено,

просто някак есенно

(може би от времето)

остави я да мисли,

че не го боли.

Може би

Снимка:Lynne Lancaster

Може би не е съвсем нормално
да гледаш как увяхват цветовете,
да се усмихваш тъжно, някак нереално
на обичта, разпиляла се с ветровете.

Може би е малко нелогично
да чакаш някого, а недочакал себе си
да искаш да се случиш по-различно,
когато всички пътища към себе си заключил си.

Може би е странно глуповато
да имаш огън в сърцето за раздаване
и всичко в тебе да е тъй крилато,
а всъщност да си гол от необичане.

Може би..., а може би не е...

Две думички

Две думички се спънаха до теб
и рошавият вятър ги отнесе
преди да разбере светът,
че те обичам ... и нищо, че е есен!

А ти… така не се научи

Сигурно, защото съм различна,
не ухая на цветя в ранна пролет
и косите ми не са на самодива,
погалят ли те – пари като от коприва.
Ръцете ми не са безкрайно нежни,
след моите милувки ще си в белези.
Ще търсиш стари билки, с които
ще кърпиш раните от всяка наша среща.
И очите ми не са невинни грешки,
за да може в тях да се стопиш.
Погледна ли те – сто змии насреща,
отровно в тебе чакат да се впият.
А ти… така не се научи -
във вещица кога и да се влюбиш
през нощите ще страдаш като буден,
а през деня за нощи ще тъгуваш.

изображение: тук

За нея...

/на Маги/

За нея няма
чужди вини,
тя е тази,
която отровя
светлината
в дните на всички.
Тя е ужасна ... 
проклета глупачка
и не разбира 
от думи и срички.
Тя никога не е права
и все за всичко греши.
Тя е трънче в окото от ляво
и нека така й се пада ...
все нея да я боли.
Тя не рисува усмивки,
а само стреля с очи,
тя вечно играе с дяволи
и танцува на лунни лъчи.
Тя е тази, 
която оголи 
до кости душите ви
и видяхте, 
че само плява
има там, където кърви.
Тя е тази, която плати
за безгрешните ви мечти
и тази, която ще купи
на заем взетите ви
съдби.
Тя е тази, 
едничка останала
на дъното,
всезнайка,
която всяка сутрин
горчи в кафето ви
като утайка.

Изображение: тук

Акорди тишина

Последните акорди тишина
се свлякоха
по голото й рамо.

Два нежни полутона
в сълза
отнесоха й мислите в соната.

Ухаеше среднощната тъма
на обич,
от която съмва рано.

А вятърът рисуваше
крила,
с които отлетя на сън луната.

И стана чудо...
никак не подхождаше
на есента,

но тя се влюби...лудо
в хлапака-дъжд...
и в(ъв)... едно пиано.

изображение: от тук

91

Не... не те мразя...
И не... не е лично...
Вземи каквото си искаш,
но ще е излишно...
За там, където отиваш,
друг предплатил е...
Е... не много,
но... ще ми стигне 
за няколко кръчми, 
2-3 жени
и малко почивка
без живот на повикване.
Хайде... приключвай...
целувай жената,
децата...
ако имаш и куче...и котка...
Да... да ще поплачат...,
но ще им мине...
Всъщност ....я, чакай...
налей ми едно малко...
Не бе... не за кураж.
Аз съм вече претръпнал,
ти си ми номер... 91-ви.
Спусък ... свистене
... найлонов чувал...
малко копане...
и ... съм приключил с тебе.
Да се готви номер 92.
Как ще живея ли...
А... не ми пука...
Днес съм за гъби,
а утре ... утре 
някой друг... 
ще събира боклука.
Че какво му е трудното...
да убиваш е лесно,
по-трудно е...
да ставаш за обичане.

Сънувай ме ... на 29-ти само

Сънувай ме,
когато си измислен
когато ти се струва,
че си цял.
Сънувай ме
измамна и скалиста
и сякаш в друг живот
си ме мечтал.
Сънувай ме
и в сън ме разпилявай,
в шепа прах душата ми
побрал.
Сънувай ме
и в шепот ме създавай,
въдишките по пътя си
събрал.
Сънувай ме
единствено, когато
светът се е побъркал
и е спрял.
Сънувай ме
в себе си, когато
усетиш, че въпросите
мълчат.
Сънувай ме
разлистена и млада,
с очи, които нежно
ти шептят.

Сънувай ме
на 29-ти рано,
тогава няма да се сбъдна
само.

Изображение: от тук

Три без пет

Два погледа
се срещнаха
в неделя
на уличката,
носеща късмет.
Случайно мигна
синьото в нея,
кафевият застина
за момент.
И времето поспря
да си отдъхне
в близкото кафе
за сладолед,
усмихна се чаровно
на лунички
случаен слънчев лъч
в три без пет.
В едно кафе с
горчиво любопитство
надзърташе небето
закачливо,
напомняйки за себе си,
закашля,
смени нюансите
в леко светло сиво.
Изпрати
малки капчици
да кажат,
че три без пет
е най-чудесното
начало.

Пристан за връщане

Аз не искам да бъдеш виновен
за всяка моя несбъдната сянка.
Искам просто с поглед любовен
да влудяваш душата ми жарка.

И не искам да бъдеш смирен,
закотвен сред буря от страсти.
Искам само човекът до мен
да обича до смърт и да мрази.

Не, не искам да бъдеш различен
и чужда любов да ми вричаш.
Зная, никак не си романтичен,
но до мен ли си – като луд да обичаш.

Аз не искам да бъдеш море,
щом брегът те гледа намръщено.
Стига ми да бъдеш за мен
последния пристан за връщане.

Вдъхновено по акварели: Андрей Янев 

Без много смисъл

Той всеки ден
открадваше от злото
по нещо малко,
сиво като пепел,
а после
си продаваше мечтите
за копчета, с които
закопчаваше палтото
и трупаше
ужасно много вещи,
разменяше ги лесно
срещу част от себе си,
душата му
отключи черна бездна,
отвори ад
за всичките му спомени.
И стана някак лесно
да зачеркне себе си,
погреба тихо блясъка
в очите,
старателно изтри
цвета им,
остави само сивото,
с което
пропъди чистото
у себе си - детето.

В края на света
усети огън
гореше той,
сърцето му
от белези
просмукваше
с последната отрова
най-живият копнеж
да бъде себе си.

И тъй ...
отива си без име,
без обич, без тъга
и без сълзи
един човек,
родил за себе си
умиране,
преди да срещне
всъщност
сам Смъртта.

Звездичка

То е едно
малко хлапе,
сутрин в зори
още щом стане
тича навън
през поля и треви,
с колена е
отдавна раздрани,
но огън в очите му
славно гори.
Обича да шляпа
в локви от дъжд
и тайно да зяпа
дъгата надлъж,
а после си прави
жабки в реката,
камъче хвърля -
цамбур във водата.
А вечер, когато
стане най-тъмно,
отваря прозорец
в тихия дом,
наум си мечтае
да стане звездичка,
ще свети за татко
като малка свещичка
и нощем той вече
няма да плаче
щом знае,
че там, на небето
мама не ще е
звездичка самичка.

снимка: от тук

Само за обичане

Ще си измисля
една различна нощ
такава... просто...
само за обичане
Ще бъдем с тебе
... аз и ти...
единствени
в мигове, изпълнени
с обикновени истини
Два погледа,
в които няма думи...
Не ...не са ни нужни,
когато устни
се допират в устни.
Две очи,
без празни обещания...
и глуха обич
в нямото мълчание.
Две сплетени ръце
в изтръпнало
от страст море
и безброй
целунати вълшебства,
нашепващи:
„такава нощ
е само за обичане”

Ще си измисля ...,
а после ...
после ти ме измисли...

На сън

Той всяка вечер
излиза навън,
запалва звездите
една по една,
присяда на кея,
пуши цигара,
с поглед люлее

луната
и чака да дойде
една малка фея,
да му хване на яве

ръката
и влюбени заедно
да гледат далеч
в хоризонта
как морето
се люби с луната...

Допушва цигара,
мисли за нея,
заравя мечти
в дълги черни коси,
посипва ги
бавно с пясък и перли,
прошепнати думи
потъват в морето,
димът на цигарата
отново руши
притаената лудост
в сърцето...

А феята тихичко
плаче на сън
за някого, който
тайно сънува я вън...

Там, където облаците спят...

Там, където облаците спят,
е тихо ... адски тихо е дори
и само момини сълзи шептят,
че някой някъде те чака от зори.

Там, където облаците спят,
се раждат най-памуковите мисли,
изгряват като въздишки в съня
и залязват като малки тъжни липси.

Там, където облаците спят,
по-честичко се случва да е бяло,
снежинките света щом оцветят,
напомнят, че сърцето ти е още цяло.

Там, където облаците спят,
понякога летят и пеперуди,
красиви приказки за теб творят,
а танцът им усещаш ... е за луди.

Там, където облаците спят,
ухае най-чаровното кокиче,
и дори светът да ти обръща гръб
знай, че има някой, който още те обича
там, където облаците спят...