Истинска

Дали съм истинска
или измамна...
нечия несбъдната мечта...
Жива ли съм...
или просто рана
на изгубената ти душа.
Има ли ме...
или преминавам
през сънища
на нечия съдба....
Дали съм тук...
или ме няма...
Чуваш ли ме...
или на себе си
шептя...
Виждаш ли ме...
или съм незрима,
тихи стъпки
във дъжда...
Докосваш ли ме...
или сън отново
ме плени през есента...
Искаш ли ме...
или съм безплътна...
просто сянка
във нощта...
Живяла ли съм...
или всеки ден
убивам
от страстта...
Умирам ли ...
или пък раждам
слънчогледи
за слънца...

Защо мъжете никога не помнят

Тя: Мило, знаеш ли, че днес е празник
Той: Хм?! Не е почивен ден, 
значи е работен, съвсем обикновен.
Тя: Не, днес е празник, неувековечен.
Той: Щом не е, какво ли ме засяга?!
Тя: Днес е празник за един роден.
Той: Че кой се ражда на такава дата?!
Виж – мрачно е, сиво и вали...
Тя: Не е ли важно, че съдбата
е дарила на някого душата?!
И може би е сиво и вали,
защото и душата го боли?!
Той: За тези работи си има лекари.
И стига ги приказва вече,
какво като на някакво човече,
лудите в главата му си пречат...
Тя: Но.., мило, това е моят ден,
нима е лудост, че си с мен?!

Щом изгревът в очите ви не свети

Безлично стъпваме в делниците
и вършим разни „трябващи неща”
от страх, че може би сме Дон Кихот и мелниците
са нашите изгубени сърца.

И търсим, търсим да намерим огън,
и ровим в пепелта, и тънем в прах,
и спомените стават черно-бели,
и сякаш нас ни няма, а сме тях -

онези двамата от плът, но не и кръв,
забързани разстрелват часовете:
„Не, няма време, ето – нова стръв”,
а някой от страни шепти – „поспрете”.

Далечно ехо и забравен глас,
едно съвсем различно наше АЗ:
„Да бързаш струва ли си ми кажете
щом изгревът в очите ви не свети?!”

В лунна нощ

Нощта разбули своите рамене
и изтъка с въздишки среднощното небе,
воал по тялото си бе преплела,
и звезди в косите нежно бе разплела.

И пристига лунно да се огледа
в две очи, нетърсещи сега победа.
И да чуе шепота на пясъчните устни
в море от нежност тихо да се отпусне.

Да докосва с пръсти мисли и мечти,
да преражда нечии несбъднати души,
да дарява обич в миг на самота,
да почувства огън, че гори в света.

Но си тръгва рано, малко преди пет,
за да не събуди слънцето у теб.
В две очи кафеви тръпнещо потъва,
но ще чака пак с тебе да лудува.

И си мислиш сутрин –
в сънища си бил,
но в лунна нощ, повярвай,
пак си се родил.

Шепот за оставане

Навярно вярвам
в празни обещания,
макар да се залъгвам,
че не съм наивна
и зная думите напомнят
на предания,
но иска ми се
пак да те открия.
И не в някое
фалшиво оправдание,
намерено на ъгъла
пред прага,
когато идваш,
носи за себе си мълчание,

защото думите
проклела съм
със шепот
за оставане...

Монолог на една крастава жаба

И редяха се безспир
в кварталния ни вир
разни хора с мисли смешни,
един през друг – и всички грешни

Едни си мислят, че съм принц,
други – че съм аз принцеса.
И повярвали във своя мит
пристигат „точно” на адреса.

И целуват ли, целуват
нежната ми мокра кожа,
а мечтите им лудуват
нейде в приказната ложа.

Кой намира си двореца,
кой пък своята принцеса,
и тъй влюбено във мен
виждат своя феномен.

Но накрая всичко „истинно”
се пречупва в измислено:
след целувките зад храста
усещаха те мойта краста.

Ела

Ела,
погледни ме в очите
и една по една
от мене събличай вините.
Разкъсай ги
тези змийски девет кожи
от мене.
Нека остана цяла и гола,
но истинска
като есенно време.

Водни лилии

Водни лилии
постлах в дните си,
тишината ме опиваше
уханно,
сенките им -
нийде несънувани,
оставаха
в плен на самотата.
Водни лилии
са моите мечти...
от бели есени
и сълзи по стъклата,
попиват болки
и топят тъгата,
рисуват бели спомени
в косите...
от трепети, от тайни,
от искри в очите.
По водни лилии
пристъпвай
нежно, плахо
и бос
по капките роса.
При мен ще дойдеш,
следваш ли зората,
на бели лилии
съм аз душата.

Ела...

Ела на пръсти
в моя дом,
не защото
умира сама тишината,
и не защото
съм глуха
за твоя стон,
просто два океана
ми спят в душата
и всяко докосване
поражда тайфун,
всяка илюзия
сбъдва вълните,
а океаните
са в покой
само, когато
простим си вините.

Самодива

Прошепвай ме
и после бавно ме издишвай,
когато сутрин паднала роса е.
И аз ще те шептя
и после ще издишвам,
когато се събудя
в пазвите на пролетта.
И ще те създам
на сън или наяве
в лилавото на
разцъфтяла теменуга,
и после ще поръся
с нежен плам
и с капки от ухание на диво.
По устните ще чакам
след това
да ме докоснеш
нежно, полуигриво,
и с таз целувка
може би една
ще ме превърнеш
в твоя самодива.

Само дивото ухае

Намислих си
да бъда друга,
да бъда нечия,
не дива,
нито луда
като онази червена роза
на съседния перваз.
Но тази роза
гледа към полята
с онези тъй обикновени макове
и иска й се
да бъде друга,
да бъде ничия,
да бъде луда,
защото само дивото
ухае на полуда.




Снимката е авторска

Мое мило море

Мое мило море,
никак,
никак не ми върви по вода.
Всички реки,
в които нагазих – пресъхнаха.
И само по камъни боса вървях.
И там отгоре по техните сънища
оставаха моите следи да светят
до кърваво.
Не ме викай море,
не ме искай.
По-добре край теб
по брега да вървя,
че аз съм болчица,
мое мило море,
от която и ти ще пресъхнеш.

След всички въпросителни ...

Примряла съм
от жажда за уиски...
Налей и прибави
2-3 кубчета лед
и после сядай и разпитвай,
а аз ще си мълча,
защото се намирам
в най-тихия,
но свой куплет.
И всички питанки
са ми ужасно чужди,
но в твоите очи
дори болят,
но от питане
какво ли губим?!
Когато думите се раждат,
следва смърт...
След всички въпросителни
предателства
най-лесно се възкръсва
щом отговорите
умрат...

Повикай ме

Когато изход не виждаш
и времето бавно те убива.
Когато в очите се давиш,
и нямаш веч никаква сила.

Когато усмивките чезнат
и лицето не иска да грее.
Когато усетиш умора,
че в жилите пак ще се влее.

Когато не търсиш опора,
а само очи да те скрият.
Когато не искаш сред хора,
а само ръце да те милват...

Повикай ме..
и аз ще дойда
със светъл дъх
от есенни листа.

Повикай ме...
и аз ще те потърся
в спомена
за утринта.

Повикай ме...
и аз ще нося
две очи,
в които да се скриеш.

Повикай ме...
и аз ще дам
две ръце, в
които да потънеш!

Повикай ме...
и аз ще знам,
че не искаш....
да си отново сам!

Най-хубаво е

/на Жижи/
Най-хубаво е да се вгледаш в две очи,
в които се разтапяш като спомен
и облякла най-слънчевите си лъчи
да носиш обич в своя свят огромен.

Най-хубаво е да те искат две ръце,
в които да потъваш без преструвки.
И там дълбоко в своето сърце
да чуваш ритъма на неговите първи стъпки.

Най-хубаво е да усещаш, че обичаш,
че те обичат истински и без измама.
А най-истинският мъж до тебе срича
и с най-хубавата си усмивка казва „мама”.

Надежди за отлитане

Ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?
Не ги познаваш?!
Те често, много често
приличат на безцелно лутане,
уж търсиш някого,
но всъщност викаш себе си.
И ти се иска да избягаш
от скованите простори
на делничния ритъм.
Да разчупиш песента на птиците
и в своя танц да я вградиш.
И вместо да вървиш намусен,
и в мислите да търсиш изходи,
намираш себе си и влизаш
в най-слънчевата си премяна,
усмихнато поглеждаш всички
и крачиш бодро с мисъл за промяна.
А ти някога сънувал ли си
надежди за отлитане?!

Изсъхнал кестен

Наряза тишината на вълни
и после се отказа от обичане.
Сложи сол в раните, за да кърви
и намери най-голямото отричане.
А вярваше, че любовта ще я спаси,
но как спасява нещо тъй съсечено
от фалшиви устни и угаснали очи,
щом всичко покрай нея е обречено...
Нима остава спомен от паднали лъчи,
нали земята ги погребва бездиханно.
Но своя път така ще извърви,
забравила, че всъщност е измислила
всички свои бъдещи акорди
на онази тривиално стара песен,
защото любовта ако може да гори,
то значи и душата е изсъхнал кестен.

Безименно... (или просто за мен)

Всички мъже,
които съм нямала,
разрошват косите ми
в сънища,
обладават мечтите ми
от бяло до черно
и отлитат на юг
по първи петли.
На есен ги стрелям
като прелетни птици.
На пролет долитат отново
да рошат с вятър косите ми.

Всички мъже,
които съм нямала,
носят от мене частица -
куршумена болка от ляво,
загнездена, пари, но скита.

Всички мъже,
които съм нямала,
ме погребват като сянка
в очите си.
Само един
в сърцето остави ме
и с него ще бъда аз
истинска.

(по стихове на Радостина Мирчева)

Пропукани стени

Изграждаме си тесни рамки,
във които се живее опростено,
че сложното отнема много време
и чувствата са някак в неведение.
Зазиждаме опасното във себе си
„Да търсим, щом може да намерим”.
По-лесно е да си откраднем и
подреждаме … като в ребуси
измислените спомени на някой,
преживял … безвремие.
А себе си заравяме дълбоко и далеч,
че живото у нас боли,
а от болките е толкоз лесно
да се срутят всичките … пропукани стени.

Изгубен миг

И взираме се някак листопадно,
от очите ни се ронят пак мечти
и устните мълвят тъй безпощадно,
родени от сърцата ни искри.

И иска ни не сякаш малко истина
да разсъблечем от плещите в нощта,
по своему на себе си обречени,
с луната да сме двама в една полумечта.

И люлякови мисли да разцъфват
там, гдето падат сенки от страстта,
и огнени надежди да разкъсват
невнните копнежи на плътта.

Избягали от своите окови,
се срещаме там някъде в съня.
Изгубен миг в намерена душа,
ти мен не ще, и тебe аз не ще виня.