Повече от нищо

Аз не крия –
мога без тебе,
ти отдавна
можеш без мен.
В този свят
на безкрайно отнемане
нас ни свързва
мисълта
да сме спомени.

Непреглътнато

Днес съм глуха,
ужасно съм глуха,
недочувам
твоите стъпки.
Тишината
е толкова суха,
изкрещях
любовта си на глътки.

Стъпките по пясъка

Може би случайно,
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.

И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,

ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.

От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.

И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.

Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,

нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.

Захар на снежинки

Вятърът
горчиво затактува
песен
за изгубени сърца.
Намръщи се небето,
залудува
и прободе облаците
с перца.
Заплакаха...
сълзите им мънинки
се стекоха
към болната земя.
И ето...
вън се сипе
захар на снежинки
а светът,
предрешен в бяло,
онемя.

Момчето с разрошени коси...

Момчето
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
 русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...

Нещо, което...

Има нещо, което
на себе си трябва да кажа:
много е лесно понякога
да решиш да се откажеш.
Там, където ти липсва
път в очертание,
се оказва, че всъщност
е било само миг изпитание.
Не на всяка цена се налага
да целуваш и жаби,
принцовете отдавна умряха,
а принцесите им са баби.
И приказки няма,
всичко се случва на яве,
а... си затворил очи
а... са те изяли...

След малката смърт...

                           „Всяка раздяла е 
                                   като една малка смърт”

Всяка любов, която изтича,
тежи в душата й като смърт,
защо ли й тряба да обича,
след като губи всеки път.

Всяка калинка, която ражда,
рисува на точки света,
а в нея остават само сажди
и червеното на кръвта.

Колко й струват изпитите мигове,
дето в спомени ръсят солта,
колко са тихи нейните викове
като прашинки в пепелта.

За какво й е лунната нощ на раздяла,
когато остава безмълвен дъжда,
и отблясъци стенат под лампата стара,
а утрото в локви от кал я поглежда.

И ако всичко, което изгубва отрича,
как ще успее в живота си тя,
да научи сина си: ако обича,
след малката смърт идва пак пролетта.

В министишие...

Тъжни погледи
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...

***

Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...

***

Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...

...

Жълтеят неоновите сенки
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.

Снежинка

Когато от небето
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.

За теб...

(подарено)

Когато тишината ослепява,
усещам само твоето дихание
да ме обгръща в бледото лилаво
на спомена от минало мълчание.

Когато избледняват полусенките
на най-недосънуваните ми целувки,
превръщам се във въглен и изгарям,
след мен се стеле пепел от светулки.

Когато в сънищата ми те няма,
допирът до тялото е влюбване,
от което се събуждат пеперуди
и летят в косите ми до лудване.

Когато се изгубят всички погледи,
и нещо в тебе стене в забрава,
името ми прошепни в огън,
щом обичам, значи още дишам жарава.

Пожелание...

            ...следколедно или предновогодишно

Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.

В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.

И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.

Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!

Наситеното черно не убива

Разчупих се
на малки тишини,
от които капе
като кръв отрова.
Отвън се смея,
а отвътре ме гори.
Има болки режат,
докато мълчим.
А думите
заключена прокоба,
затворили са
черното си име.
И как да се забрави,
щом не спи,
отрязаният спомен
от крило на гълъб.
Наситеното черно
не убива,
убиват малките
надраскани души
на думите,
които си спестяваме,
но ветровете
в погледите ни
предвещават
началото на урагана.

Под дъжда...

Под дъжда...

Под дъжда те чакам, обич моя,
под перлените капки самота
и там ще бъда само твоя,
щом сърцето ми нашепва тишина.
Единствено в очите ти ще капя,
ще бъда неочаквано вълнение,
по бузите ти плахо ще се стичам
до гънките на твоята усмивка.
Ще се разтворя по устните ти нежно
и бавно ще се влея в тебе,
но ти ще ме издишаш за последно
с аромат от твоята душа,
защото всеки дъжд е влюбен
в една несбъдната дъга...

На крачка встрани и до теб

Когато тогава някой ти каже,
че нещо е толкова колкото,
ти не му вярвай, нищо не става
с граници някъде там.
Дали си тук или пък нийде те няма,
има ли смисъл сега,
просто защото винаги става,
както избрал си си сам.
И дори да си мислиш,
че ти си единствен
и никой не срещаш напред
и навярно не вярваш,
но винаги гледай
не само напред, а навред,
защото понякога, някой те чака
на крачка встрани и до теб...

Жената, която рисува тъга

Жената, която рисува тъга,
нощем не може да спи.
Тя дълго се взира
в оназ’ проклета луна
и душа от звездите събира.
Тя не умее да бъде сурова,
нещо в нея боли ли, боли.
Денем поглъща жива отрова
от ходещи малки съдби.

Жената, която рисува тъга,
нощем понякога плаче,
разрежда боите със свойта сълза,
а вятър изпраща й здрача.
С коси тя попива среднощна мъгла
и сенки реди по паважа.
Разплита с очи чужди вини
и тайно любовта си им вгражда.

Жената, която рисува тъга,
не може да бъде различна,
дори наранена, небрежно с ръка
махва за сбогом прилично.
Тя не умее да бъде луна,
но дори пред теб не отрича,
чисто и просто това е съдба
да го обича...обича...обича.

Чай с лимон и късче небе

- Добро утро... Чай?
- Да...може би е... А ти? Искаш ли...
късче от небето ми...без облаци...
необятно ...синьо ... истинско...
като миг, неизживян... като песен ...
като стих... като спомен ... за луна...
............................................................
- А после?
- ...няма после... само тишина... ти... и ...
.............................................................
- И?
- Лимонче...
- ?!?
- За чая ...
- Да... чая... А небето?
- А какво е небе... без чай с лимон ...
и дъха ти... до мен...омагьосващ...

Една надежда

Една надежда мъничка и свежа
се сгуши в дланите ми на момиче
и аз я галя и тихичко подреждам
листенцата й бели... на кокиче.

И тя заспива в шепите ми топли
на декемврийска утрин като птиче,
за да се събуди с дъх на морски вопли
и въздишката на моето „обичам”.

Тринадесет магии

Тринадесет магии ще забъркам,
не теб, а себе си наричам,
когато няма при кого да се завърнеш,
ела при мен, аз пак ще те обичам.

Вълшебство за слънце

Слънцето припряно се събуди
в една неделя белоснежна.
Сърдито бе, нацупи устни
съвсем...съвсем като дете.
Въздъхна в жълто към небето
и зад облаче полегна,
изтри сълзичка от сърцето
и мъничко му поолекна.
Една снежинка го намери,
заспало в облачна завивка
и литна право към ушлето,
където тихичко зашепна:
„Не се сърди, не се сърди
и тази зима ще омекне,
щом всички ний се разтопим,
в лъчите ти ще грейне песен.
И по-добре сега се усмихни,
вълшебство е да си вълшебен”.