Изгубен миг

И взираме се някак листопадно,
от очите ни се ронят пак мечти
и устните мълвят тъй безпощадно,
родени от сърцата ни искри.

И иска ни не сякаш малко истина
да разсъблечем от плещите в нощта,
по своему на себе си обречени,
с луната да сме двама в една полумечта.

И люлякови мисли да разцъфват
там, гдето падат сенки от страстта,
и огнени надежди да разкъсват
невнните копнежи на плътта.

Избягали от своите окови,
се срещаме там някъде в съня.
Изгубен миг в намерена душа,
ти мен не ще, и тебe аз не ще виня.