Тихо... тихо...

...днес небето е облачно
от недоспалите мои тъги
и протегнало длани тревожно
ме прегръща със своите мъгли.
А градът ме гледа намръщено,
свъсил чело, поклаща глава:
„нямам никакво ресто за връщане,
че си тук, какво от това”.
Светофари намигат надменно,
разпределят ми дни и посоки.
Всичко в мен днес крещи на подземно,
твоите думи раняват жестоко.

Падаща звезда

Щом градът
отпусне рамене
и умората
над него легне,
нощта ще спусне
своите криле,
назад косите
ще отметне.
Ще обсипе
цялото небе
с безброй звезди,
които шепнат тебе.
А аз ще ги броя
приспивно
и ще чакам някога
след дълъг ден
да падне мъничка звезда
и най-наивно
ще се надявам
да си пожелаеш мен.

Математическо прощаване

Ще ме прощаваш,
но ще си остана
чуждо минало
на математическите
ни сечения,
защото
нямам сили
все да чакам
някакви си точки
на пресичане,
да се надявам
на случайни лъчове,
с които
да се срещнат
допирателните
на очите ни
и да мисля
как така се случи
в най-неподходящия
сезон за влюбване
да се разпилея в
недосънувани окръжности
с център
точно теб.

Снежинки от теб

Прокраднах се
на пръсти в съня ти,
не се сърди,
бе необратимо.
Заслушах се
в тишината на дъха ти
и нямах сили ...
стана ми необходимо
да бъда там,
където други скитат,
където все
се нижат бели пеперуди,
крилати като мислите,
които ме оплитат.
От тях на времето обаче
му е тъй студено,
че се завива
с бялата си дрешка,
сгушва се
от ляво... до сърцето
и вече зная
не е, няма грешка:
събуди ли се
времето в мене
до една
снежинките от теб
ще ми отнеме.

...

По празниците
никак не съм будна,
заспивам рано, рано
и не ме търси,
когато се събудя
ставам скучна,
а шапка ми невидимка
не върви.
Не мога
да се скрия от очите,
не мога
да се слея с тишина.
Аз съм тук
и пак ще се опитам
да заспя до тебе –
в празника си сгушена.

Повече от нищо

Аз не крия –
мога без тебе,
ти отдавна
можеш без мен.
В този свят
на безкрайно отнемане
нас ни свързва
мисълта
да сме спомени.

Непреглътнато

Днес съм глуха,
ужасно съм глуха,
недочувам
твоите стъпки.
Тишината
е толкова суха,
изкрещях
любовта си на глътки.

Стъпките по пясъка

Може би случайно,
вероятно ей-така
той ще срещне нея
там, на край брега.

И ще спре за миг
цялата Вселена,
а вълните, сгушени
в морското-зелено,

ще надигнат вик,
морето ще събудят.
Гларусите чак
ще се позачудят.

От вятъра косите,
щом се разпилеят
ще я целуне той,
душите ще се слеят.

И внезапно пак
ще се спрат вълните
мъничко любов,
отнесли в дълбините.

Може би случайно,
вероятно ей-така,
стъпките по пясъка
там, на край брега,

нашепват, че са минали
с буря през деня
влюбеният той
и до него... тя.

Захар на снежинки

Вятърът
горчиво затактува
песен
за изгубени сърца.
Намръщи се небето,
залудува
и прободе облаците
с перца.
Заплакаха...
сълзите им мънинки
се стекоха
към болната земя.
И ето...
вън се сипе
захар на снежинки
а светът,
предрешен в бяло,
онемя.

Момчето с разрошени коси...

Момчето
с разрошени коси
има много малко
време за оставане,
сутрин отлита
с първите петли
да гони
своя вятър за отплаване.
Понякога го срещат
бури и мъгли,
 русалки го омайват
с морски дарове,
но той си знае,
щом се заблуди,
очите й
ще светят като фарове...

Нещо, което...

Има нещо, което
на себе си трябва да кажа:
много е лесно понякога
да решиш да се откажеш.
Там, където ти липсва
път в очертание,
се оказва, че всъщност
е било само миг изпитание.
Не на всяка цена се налага
да целуваш и жаби,
принцовете отдавна умряха,
а принцесите им са баби.
И приказки няма,
всичко се случва на яве,
а... си затворил очи
а... са те изяли...

След малката смърт...

                           „Всяка раздяла е 
                                   като една малка смърт”

Всяка любов, която изтича,
тежи в душата й като смърт,
защо ли й тряба да обича,
след като губи всеки път.

Всяка калинка, която ражда,
рисува на точки света,
а в нея остават само сажди
и червеното на кръвта.

Колко й струват изпитите мигове,
дето в спомени ръсят солта,
колко са тихи нейните викове
като прашинки в пепелта.

За какво й е лунната нощ на раздяла,
когато остава безмълвен дъжда,
и отблясъци стенат под лампата стара,
а утрото в локви от кал я поглежда.

И ако всичко, което изгубва отрича,
как ще успее в живота си тя,
да научи сина си: ако обича,
след малката смърт идва пак пролетта.

В министишие...

Тъжни погледи
се свличат
от звездите,
угаснат ли,
ще се научим
на обичане...

***

Чужди думи,
казани за вричане,
правят пепелища
в душите ни...

***

Този миг –
толкоз ефимерен,
целуни ме
и ще го запълним
с вечност...

...

Жълтеят неоновите сенки
на рекламните пана отсреща,
а звездите, дето никакви ги няма -
сънуват, че им паля свещи.

Снежинка

Когато от небето
се отрони самота,
и с нежност тиха
се засели в нея,
тя спря да търси
своите слънца,
превърна се
в малка зимна фея.

За теб...

(подарено)

Когато тишината ослепява,
усещам само твоето дихание
да ме обгръща в бледото лилаво
на спомена от минало мълчание.

Когато избледняват полусенките
на най-недосънуваните ми целувки,
превръщам се във въглен и изгарям,
след мен се стеле пепел от светулки.

Когато в сънищата ми те няма,
допирът до тялото е влюбване,
от което се събуждат пеперуди
и летят в косите ми до лудване.

Когато се изгубят всички погледи,
и нещо в тебе стене в забрава,
името ми прошепни в огън,
щом обичам, значи още дишам жарава.

Пожелание...

            ...следколедно или предновогодишно

Тихо падат снежинки
и в душите надничат,
а уморените мисли
в нас се събличат.

В тази нощ засияла
от белоснежни мечти
нещо в нас се преражда,
друго умира... почти.

И редим откровения
за отминали дни,
обещания даваме
да бъдем добри.

Нека просто забравим
какви сме били,
да отворим сърцата си
и не бъдем сами!

Наситеното черно не убива

Разчупих се
на малки тишини,
от които капе
като кръв отрова.
Отвън се смея,
а отвътре ме гори.
Има болки режат,
докато мълчим.
А думите
заключена прокоба,
затворили са
черното си име.
И как да се забрави,
щом не спи,
отрязаният спомен
от крило на гълъб.
Наситеното черно
не убива,
убиват малките
надраскани души
на думите,
които си спестяваме,
но ветровете
в погледите ни
предвещават
началото на урагана.

Под дъжда...

Под дъжда...

Под дъжда те чакам, обич моя,
под перлените капки самота
и там ще бъда само твоя,
щом сърцето ми нашепва тишина.
Единствено в очите ти ще капя,
ще бъда неочаквано вълнение,
по бузите ти плахо ще се стичам
до гънките на твоята усмивка.
Ще се разтворя по устните ти нежно
и бавно ще се влея в тебе,
но ти ще ме издишаш за последно
с аромат от твоята душа,
защото всеки дъжд е влюбен
в една несбъдната дъга...

На крачка встрани и до теб

Когато тогава някой ти каже,
че нещо е толкова колкото,
ти не му вярвай, нищо не става
с граници някъде там.
Дали си тук или пък нийде те няма,
има ли смисъл сега,
просто защото винаги става,
както избрал си си сам.
И дори да си мислиш,
че ти си единствен
и никой не срещаш напред
и навярно не вярваш,
но винаги гледай
не само напред, а навред,
защото понякога, някой те чака
на крачка встрани и до теб...