Щом изгревът в очите ви не свети

Безлично стъпваме в делниците
и вършим разни „трябващи неща”
от страх, че може би сме Дон Кихот и мелниците
са нашите изгубени сърца.

И търсим, търсим да намерим огън,
и ровим в пепелта, и тънем в прах,
и спомените стават черно-бели,
и сякаш нас ни няма, а сме тях -

онези двамата от плът, но не и кръв,
забързани разстрелват часовете:
„Не, няма време, ето – нова стръв”,
а някой от страни шепти – „поспрете”.

Далечно ехо и забравен глас,
едно съвсем различно наше АЗ:
„Да бързаш струва ли си ми кажете
щом изгревът в очите ви не свети?!”