Изгубено

Някак изгубихме погледи
и думите станаха кухи,
и дори да приказваме повече,
май повече сме и глухи.

Задаваме мъртви въпроси,
стъпваме само по спомени
и няма какво да изпросим,
когато себе си сме изгубили.

Дъждовно време

Когато разбереш,
че си отива
последната
догаряща искра,
надеждата
събира своите дрипи,
и тръгва тъй
на някъде сама.
Когато разбереш,
че няма кой
в дланите си
да побира твоя свят,
отказваш да измислиш
ново име,
оставяш есените
в шепи да валят.

Обича ми се...

Обича ми се,
как ми се обича
до ъгъла
на тази тишина,
от която
се разлистват лилии
и самотно
се целуват с нощта.
Обича ми се
до онази стряха,
от която
се излюпват сънища,
разказват дълго
приказки за феи
и заспиват
точно преди края,
сгушени
в лявата ми половина.
Обича ми се
до залязващото слънце,
до хоризонта,
гледан наобратно,
до зениците
на една илюзия,
рисувана
с очи в мрака.
Обича ми се,
как ми се обича
до края на душата ти
и отначало.

Ехо

По следите на късното лято
някой слънца е пилял,
вятър песъчинки размята
и шепти: щом обичаш си цял.

А морето отплава нататък,
в джоба вълните прибрало,
долита от някъде крясък
на гларус: още си цял.

Бяло

Аз мога много дълго да мълча
и после много дълго да говоря,
и всичките разхвърляни слова
единствено към тебе да ме водят.
И може да не вярваш в чудеса
или просто да забравиш, че ме има,
но дори и след безкрайните лета,
накрая пак ще дойде бяла зима.
А аз ще се превърна в снежен пух,
и тихо ще се стеля по земята.
И може би случайно или пък
съвсем нарочно ще пресмятам
как сто снежинки да ти пратя в кръг
и една от тях да те целуне по устата.

Ако я срещнеш...

В очите ѝ потъват сенки
на тихите неделни дни,
а тротоарите събират
остатъка от нейните следи.
А тя не помни да е минала
по улиците в този град,
и разпилява във ванила
и цветове, и аромат.
По раменете ѝ се свличат стихове,
политат птици, палят изгреви.
А тя върви все тъй замислена,
и влюбва всички в своя свят.
...
Ако я срещнеш - целуни я,
по устните ѝ на момиче
е стихнала една магия,
създадена да те обича.

Танц

Прозорецът на моята стая,
наивен като малко дете,
се е влюбил... как ли... не зная
в гълъб с бели криле.
Всяка сутрин улавя в небето
светъл лъч... и пада сълзица.
И танцуват там по стъклото
слънчево зайче и сянка на птица.

Когато вечер се събличат пълнолуния...

... морето
от страстта си закипява,
и всичките
вълни в полуда
в танц с нощта
то залюлява.
Смутен
от тази гледка,
мракът
очи в нощта
тъй жадно впива,
пристъпва тихо
по чорапи,
в една безкрайност
се разлива.
А тя снагата си
в транс извива,
разпуснала
коси надлъж.
Небе, звезди
в миг замират.
Нощта целува
своя влюбен мъж.

Защото не помня

Аз не помня бях ли там,
сънувах ли или оставах.
Мечтах ли с теб,
ти ли ме мечта
или просто
безвъзвратно оглупявах.
И не помня
ти ли ме целуна, или аз
се сгуших в дланта ти,
прошепнах ли те
или с огън те изпях,
думите ни бяха ли измамни.
Рисувах ли те с пръсти по гърба
или ти рисува с устните си мен,
лятото ли в мене изгоря
или просто се взривиха сто вселени,
дълго ли светът се е въртял
в този миг, когато вдишах теб...
Аз не помня нищо от това.

Затова сега те питам
помниш ли ме мене?

Сънувам приказки, а ти?

Тази нощ една фея не спи,
а рисува в небето звезди.
Самотата улавя с нежност,
търси теб...
ти сънуваш ли нещо?

Тази нощ и луната не спи,
сплита с нишки непознати съдби.
И отлита като ехо далечно,
а ти...
ти сънуваш ли нещо?

Тази нощ в съня ми си ти
и изригват безброй тишини.
И се влюбвам в теб цяла вечност,
а ти...
ти сънуваш ли нещо?

Ще танцуваме ли?

Танцувала съм - тук,
не са ме канили,
жалко е...
или е тъжно
като моята луна,
защото обичам да танцувам.
А и все още предпочитам
лилавото на теменугите
пред бялото на маргаритките,
а и между другото
ослепява се пише с "О".
Внимавайте като преписвате!
Това поне е лесно!

... а можеше да е красиво
и сега да се усмихвам...

И казваш...

...не е лесно
това наше обичане
да сядаме след залез
и да скрояваме съдбите си
с нишки от сребърни истини,
да пришиваме големи мечти,
които трудно минават през илиците,
да изрязваме скъсаните съмнения
и протритите си тъги, а вините и грешките
да хвърляме право в коша.
Да закърпваме с парчета надежда
остатъците от дните,
за да може утре отново
като се погледнем да се обичаме.
И казваш ... не е лесно,
но пък
  е толкова истинско.

Безмълвно

Безмълвно е, а тишината стяга,
вися на косъм от една любов.
В шепите ми тъжен вятър
рисува спомен и покров.

Долавям ехото на лято,
погребано в едно море,
вълни се лутат като ято
и падат късчета небе.

В синьото сълзи на лотос
мастилено топят света.
Безмълвно е, като остатък
ухае ехото на смърт.

Утре пак...

Ти навярно не знаеш,
 на мен така ми отива
да мълча до безбожност,
щом нещо в мене умира.
И така ми харесва
да е тихо до болка,
да боли да не спира,
днес друго не мога.
Утре пак ще изгрея,
няма смърт в любовта,
има само усмивки,
дето носят тъга.
Утре пак ще пилея
разноцветни слънца,
ще усмихвам... наистина
някой друг по света.
Утре пак... утре пак,
днес обаче не мога,
днес валя тихо в шепи
и се крия от огъня.

И не пиша, защото...

... не искам да се връщам
към проклетия навик
да ми присядаш
като буца от истини
в тишината на среднощното лято.
... и защото
не искам да зная
дали първата стъпка нататък
ще предхожда последното вдишване
и последния залез, и мрака.
... и защото
не искам да търся
нещо малко като обичане
в пресъхналите си спомени
и да горчи до неистово.
Но съм сигурна, зная
само днес имам шанс да открия
как спра да те чакам.
С една самодивска магия.

Въздишка за събличане

Свършиха ми
всичките измислици,
цялата съм
само за събличане -
от умората
в края на очите
до последните
надежди в косите.
И роклята
от копринени илюзии
се свлича
толкова безшумно.
Ако не можеш
да усмихнеш никого
оставяш ли
следи куршумени?!
Сънуваш ли,
без да си заспивал,
когато сънищата
се оказват
твое минало,
а бъдещето
като пустинен пясък
изтича,
без да си го имал.
И всъщност
живял ли си...
или дълго
си умирал?!
...
Въздишаш?
Добре...
да се събличаме.

Хазартно

Той отдавна не търси
и не рови в душата,
няма свои илюзии,
а на чужди не вярва.
Няма път към сърцето,
пътят води към бара,
две очи се удавят
само в чаша с отвара.
Срещу шепа надежда
при игра на комар
губи нещо човешко,
но получава нов зар.
Всяко хвърляне носи
победа за звяра
и няма нужда от Дявол,
нито даже от Бог,
всяка стъпка е цифра
в безпогрешния ход.
Всяка болка е жажда
за черна магия
и всяка мисъл преражда
в глътка люта ракия.
Той отдавана не търси,
 посоката стара е,
няма път към сърцето,
пътят води към бара...

...и е май

...и е май,

разцъфнал като обич,

усмихнат,

малко луд,

но много мой.

Разпилял е

всичките ми облаци

и вали любов

като порой...

   

Майско...

Тишината ми се влюби в теб
някъде по майско време.
И ѝ стана тъжно да е само с мен,
пожела си да е споделена.
И полетя над облаци, през бури,
някак слънцето я залюля
преброди цветните дъги до юли
и стана пъстра тишина.
Усмихната и неразумна
неусетно заприлича
                               на жена.

Луна

Нейната
мъничка тайна,
прегоряла
от среднощно обичане,
няма нужда
да сбъдва желания.
(И не може.)
И е тъй безразлична.
Тя е само
едно пълнолуние
за него –
най-самотния вълк
и ражда
само безумия
и една
опустяла любов.